Дивите животни

Брой мнения : 566 Join date : 18.07.2009

ЛЪВ

Лъвът обитава саваната. Някога се е срещал в цяла Африка. Днес той вече е изчезнал от северните й райони и твърде рядко може да се види на запад. В изобилие се наблюдава само в Кения и Танзания. Около 190 лъва живеят в гората Гир в Индия на юг от Бомбай.
Лъвът е най-едрият и силен хищник. Той се числи към кръвожадните месоядни животни. Дължината на тялото му е 3,25-3,75 метра, включително опашката. Височината при плешките е 90-110 см. На тегло достига 200-275 кг. Продължителността на живота е 15-20 години сред природата. Максималната скорост, с която преследва плячката достига 60 км/час.
Мъжкият има царствена златистокафява грива. Опашката му завършва с топчесто снопче косми. Силните нокти на лъва се прибират и показват както при останалите хищници от семейство котки.
Тези хищници живеят в семейства съставени от лъвици, малки лъвчета до 2 години и мъжки лъв водач. Всеки клан заема територия от около 10-25 кв.км., като водачите ежедневно я контролират и маркират като оставят следи или чрез мощен рев. Върху тази територия не се допускат лъвове пришълци. През най-топлите часове на деня лъвовете почиват в близост до вода, под сянката на растения или скали. Понякога дремят и по ниските клони на дърветата. Лъвът спи по 12 часа в денонощието.
Денем лъвът спи, а нощен ловува. Със зъбите и лапите си лъвът убива 20-30 едри животни на година, за да се храни. Най-предпочитаната плячка са антилопите, газелите и зебрите. Нападат жирафи, но за целта устройват засада, като мъжкият лъв подгонва жертвата в посока към скритите в храстите лъвици. В подходящ момент с мощен скок най-силната се хвърля и прегризва гърлото на нападнатото животно.
Най-напред се хранят мъжките лъвове, после лъвиците и накрая идва реда на малките лъвчета. Понякога възникват ожесточени схватки за най-вкусните парчета.
Дивите животни 412572c5952a6baa

Брой мнения : 566 Join date : 18.07.2009

Тигър

Тигърът (Panthera tigris) е бозайник от семейство Коткови (Felidae). Между големите котки успели да доживеят наши дни, тигрите са несъмнено най-големи. В диво състояние сибирският подвид достига 350 кг, според някои източници. Достига до 3,8 м дължина, от които 0,8 се падат на опашката.
В недалечното минало е разпространен практически в цяла Азия, но в наши дни ареалът му на разпространение е силно редуциран. В момента са оцелели само 8 подвида. Има популации и в северна Африка. Преди това е имало 15 вида от тигри,но след време броят им е намалял.
Храни се предимно с едри тревопасни бозайници, като елени, лосове, диви свине, биволи и едър рогат добитък, но при нужда може да стане всеяден.
Тигърът е териториално животно и рядко напуска местообитанието си. Проявява се също така и като голям самотник и не понася компания на себеподобни. Нетипична за котките е любовта му към водата, като при това демонстрира и завидни умения на плувец.
На свобода живее около 15 години, но в зоологическите градини не са редки случаите на 20–25 годишни тигри. Разпространен в Югоизточна Азия, на полуостров Индостан, в залесени места, край водоеми.
Подвидове :
* Бенгалски тигър (Panthera tigris tigris)
* Индокитайски тигър (Panthera tigris corbetti)
* Малайски тигър (Panthera tigris jacksoni)
* Сибирски тигър (Panthera tigris altaica)
* Суматрански тигър(Panthera tigris sumatrae)
* Южнокитайски тигър (Panthera tigris amoyensis)

Изчезнали:

* Балийски тигър (Panthera tigris balica) - изчезнал
* Каспийски тигър (Panthera tigris virgata) - изчезнал
* Явански тигър (Panthera tigris sondaica) - изчезнал

Тигрицата не ражда всяка година. Обикновено котилото се състои от две до четири, по-рядко от едно и още по-рядко от 5 до 7 малки. На пръв поглед това не е съвсем лош приплод, но трябва да се има предвид, че младите тигри живеят с майка си по две-три, а понякога и до пет години. От цялото поколение, което дава женската през живота си (10 - 20 тигъра), обикновено половината загиват още в млада възраст.
През първите два месеца малките се хранят само с мляко. По-късно постепенно привикват към месо. Все пак тигрицата продължава да ги кърми още дълго (по някои наблюдения - 13 - 14 месеца). На 6-месечна възраст вече ги оставя сами за няколко дни.Приблизително по това време (понякога по-рано или по-късно) младите тигри за пръв път излизат на лов с майка си.
Джордж Шалър е наблюдавал тигрица с малките и те били на около четири месеца. В продължение на пет дни не се отделили от плячката - гуар, убит от тигрицата. Нощем ядели и спели, а сутрин се боричкали и играели, като изследвали и близките околности. Щом долавяли шумолене в тревата, тигърчетата започвали да пълзят и да дебнат, после със смешен скок ловели "плячката" - най-вероятно насекоми, както предполага Шалър. Когато слънцето се издигало високо и ставало горещо, майката ги отвеждала на някое сенчесто място.
Още в началото на съвместния лов тигрицата учи малките си къде и как да причакат в засада едрата плячка и как да я убиват. Джим Корбет е наблюдавал приблизително следният начин на обучение: Една тигрица проследила бивол, нанесла му тежки рани, съборила го на земята и се отдръпнала настрана. Тигърчетата се нахвърлили върху още живия бивол. Той ги пропъдил, Изправил се на крака и се помъчил да избяга, но тигрицата пак го съборила и този път младите тигри се справили успешно със задачата си.
Докато тигърчетата са малки, майката не допуска наблизо баща им. По-късно мъжкият може да навестява семейството си от време на време. Впрочем много зоолози предполагат, че това не се случва никога. Джордж Шалър обаче е видял веднъж възрастен тигър, две тигрици и четири тигърчета, които съвсем задружно и без всякакви спречквания разкъсали един бик. Друг път тигрица и четири тигърчета се хранели, когато се появил възрастен мъжки. Той явно бил гладен и алчно гледал към плячката, но търпеливо изчакал встрани, докато малките се нахранили. Чак тогава се приближил да яде.
Тигърът е бозайник вписан в Червената книга. Навсякъде числеността му бързо намалява поради все по-бързото унищожаване на девствената природа от човека. През 1930 година на Земята е имало едва около 100 хиляди тигъра. От тях 40 хиляди са живели в Индия. Сега зоолозите съобщават доста печални цифри - тигрите са намалели до 5 хиляди. Трудно е да се съберат точни данни, затова не във всички източници те съвпадат, но приблизително са еднакви.
В Индия и в Индокитай са се запазили най-много тигри в сравнение с обширната територия, в която са били разпространени по-рано - от Средна Азия и Задкавказието до Индонезия, от Иран до Далечния Изток. В Индокитай вероятно са около 2 хиляди. Още толкова има и в Индия. Впрочем за някой оптимисти тигрите, запазили се на п-ов Индостан, са повече: в Западна Индия - 2 - 2,5 хил., и в Бенгалия - 5 хил. (малко вероятно е, но ако данните са приблизително верни, числеността на тигрите на Земята нараства на 10 хиляди).
Международният съюз за защита на природата полага всички усилия за спасяване на тигрите в Индия. В тази страна е издаден закон, с който се забраняват продаването, купуването, и изнасянето зад граница на тигрови кожи. Създадени са 9 резервата в местата с най-много тигри, което дава надежда, че в Индия това прекрасно животно ще бъде спасено.
Дивите животни B17f242f066aceba

Заглавие: Re: Дивите животни Сря Ное 04, 2009 7:26 pm

Зебра

Братовчед на коня, зебрата е единственият голям бозайник с козина на ивици от бяло и черно. Има буйна грива и добре окосмена опашка. Тя е най-красива от сродниците си. Дължината на тялото и е 2 метра и 20 см (плюс 75 см опашка). Височина при плешките 1,25 до 1,35 метра. Тегло 225 до 420 кг. Продължителността на живот е от 20 до 40 години (в плен).
Зебрата живее на стада, обединяващи понякога стотици животни през сухия период. В действителност тези стада се състоят от постоянни семейни групи, в които съжителстват един мъжки, няколко женски и техните малки, т.е. общо около 15 животни.
Според вида на черните ивици се различават три вида и множество подвидове зебри. "Зебрата на Грант" (с широки ивици) - живее от Судан до река Замбези. "Зебрата на Греви" (с по-тесни ивици) - обитава Етиопия, Сомалия и Танзания. "Планинската зебра" - населява само южна Африка. Тя е най-дребна и ушите й са по-заострени.
Зебрите са издръжливи, могат да галопират на дълги разстояния. Неприятелите й са: лъв, хиеново куче (ликаон), хиена и леопард. Зебрите имат добре развит слух и обоняние. Зебрите се жребят всяка година. След едногодишна бременност женската се отдалечава от групата и ражда едно малко, покрито с мъхести косми, което тежи 30-35 кг. На 15 дни малкото започва да пасе, но бозае до 6 месеца. Малкото разпознава майка си по миризмата и окраската на кожата.
Младите женски остават в продължение на 1 или 2 години с майка си, след това я напускат, докато младите мъжки се опитват да изместят главата на семейството. Един от претендентите задиря една или няколко женски и ги отлъчва от достатъчно далеч от семейството, за да не дойде водачът да ги търси. Женските зебри се чифтосват с мъжкия след 2 годишна възраст.
Мъжките зебри се бият с другите мъжки, които се приближават до харема. Срещата започва със заплахи - зебрите обръщат устни, показвайки зъбите си и вирят глави. В разгара на битката те удрят с предните си копита, ритат и хапят по врата и хълбоците противника.

Admin Брой мнения : 1483 Join date : 09.07.2009

ПУМА

Пумите се срещат из цяла Северна Америка: от Канада до Патагония. Видът им е много пъстър. Тези, които живеят в пустините са раждивокафяви. Най-често се срещат в пустините на Аризона и съседните щати.
Дължината на тялото :им достига 50 см (+ 90 см дължина на опашката ). Продължителността на живота им е около 15 години. Хранят се с дребен дивеч, птици, селскостопански животни и дори коне.
Козината на пумата е с много къс косъм, а по осанката прилича на лъвица. Освен това пумата си е спечелила славата на кръвожаден звяр, ето защо я наричат често и "планински лъв". От XVII век ловците я истребват непрекъснато и ако преди се е срещала от Тихия до Атлантическия океан, днес тя е станала голяма рядкост. И все пак пумата, както и всички месоядни, играе незаменима роля в природата.
За разлика от своите роднини - тигрите и лъвовете - пумите не могат да реват, а само мъркат. Понякога те издават силен вой, отдалече напомнящ женски плач, добавяйки мистика в своя и без това тайнствен образ.

Дивите животни Puma

Брой мнения : 566 Join date : 18.07.2009

Ягуар
От семейство: Котки
Разред: Хищници
Клас: Млекопитаещи
От котките, живеещи в Западното полукълбо, на ягуара може да съперничи само пумата, но той е по-тежък и силен. Неговите челюсти са може би най-яките сред представителите на котешкото семейство. Петнистият хищник може да се катери по дърветата, да плува много добре и преследва жертвите си навсякъде - в короните на дърветата, по земята, в езерата и реките. Всичко живо, което се подвизава на територията му е включено в неговото " меню".
Храна:
-гущерите, змиите ,крокодилите и кайманите.
Когато голямата котка е гладна, тя атакува от брега плуващия крокодил, убива го, счупвайки шията му и после разпаря дебелата кожа. Ягуарът се храни и с костенурки, като ги обръща и измъква от черупките, както и с яйцата им. Любимата храна на ягуара обаче са американските глигани пекари и водният гризач капибара. Понякога той напада и домашни животни, предимно телета и свине.
За разлика от повечето големи котки, които умъртвяват жертвите си, захапвайки ги за гърлото, ягуарът обикновено убива чрез захапване в областта на слепоочието и около ушите - резултатът е мигновена смърт.
Жертвите, убити по този начин нямат външни следи от рани - те умират от вътрешни травми.
Размножителен пероиод:
Подобно на много тропически животни, ягуарите нямат точно определен размножителен период. Обикновено тези хищници са самотници, но са наблюдавани женски с вече поотрасналите си малки. Ягуарчетата наброяват от 2, до 4 в котило. Раждат се след 93-110 дневна бременност и тежат по 7-9 кг. Ягуарите достигат полова зрялост на 3г., а малките остават с майка си до 2г. Ягуарът е включен в групата на четирите ревящи котки (ягуар, леопард, лъв, тигър).
Ягуара се смята за бог на тъмнината, а петната му олицетворяват звездите.
Олмеките и маите вярвали в човека-ягуар, чийто рев убивал всеки, който го чуе. Днес всеки знае, че това не е истина, но въпреки, че не убива, ревът хвърля в паника цялата джунгла. В буквален превод от древните местни езици името му означава "убиец, който се справя с жертвата си с един скок". Ягуарът отдавна вече не се среща на територията на САЩ. Обитава само Антилските о-ви и Амазония.
Дължина и тегло:
Дълъг е до 2м., а опашката до 75-80см. Висок е до 80см. и тежи 130-200кг. В естествена среда живее 15-20г., а в плен - 20-25г. На цвят е тъмножълт, до златистожълт с черни розетки с по-малки черни петна в тях. От леопарда се отличава по това, че има петна в розетките. Много рядко се срещат черни ягуари и албиноси -с розови очи и бели нокти.
Дивите животни 11ba31575d65a440

слон

Слона е огромен бозайник, характеризиращ се с дълга мускулеста муцуна и два дълги извити бивници. Слоновете са високо интелигентни и силни животни. Те са най-големите животни на сушата и са сред най-дълго живеещите, като възрастта им варира около 60 г и повече. Здравите и напълно отгледани слонове нямат никакви естествени врагове освен човека.
В историята на света хората са ценили слона заради неговата големина и сила. Слоновете са били използвани в различни праисторически войни и сражения. Те са ужасявали враговете си и са били тренирани да носят тежки запаси и товари през джунглите и да теглят огромни дънери от горите, където те не веднъж са живеели.
Слоновете дълго са били почитани в Тайланд и Индия, и другите азиатски страни на югоизток, красиво украсени слонове все още играят важна роля в традиционните религиозни церемонии на Будизма. Буда избира формата на бял слон като един от неговите многобройни земни превъплъщения, и рядкото раждане на бял слон се приема все още като известие от боговете.
През изминалите 40 милиона години, повече от 600 вида слона кръстосваха Планетата. Днес само два вида са живо доказателство за това: Африканския слон и Азиатския слон. Промените на климата през хилядолетията и получените от това промени на растителността причиниха изчезването на много видове слонове. Но човешкото въздействие също взема своя “данък”. При влизането ни в ХХ век слоновете в следствие на лова и разрушаването на естествената им среда от човека намалиха своите популации от 5 милиона на 640 000 броя на цялата Планета. Усилията за спасяването им за сега са неадекватни, и биолозите са несигурни дали слона ще оцелее като вид до края на века.
В еволюцията на планетата Земя най-ранно известни съвременници на нашия слон са живеели преди около 65 милиона години. В района сега известен като Египет, наречен още MOERITHERIUM. В наводняваните райони където животните са около водата, бяха намерени, останки от древни стазии на развитие на праисторическите слонове. Този скелет имаше останки на удължени кости по лицето, които по-късно са щели да се развият в бивници. През тези години е имало три групи животни подобни на слона – те живеели в MOERITHERIUM:
DEINOTHERIOIDEA ,MASTODONTOIDEA и ELEPHANTOIDEA. DEINOTHERIOIDEA се е развивал от 54 към 38 милиона години по-рано и е живял в участъци от Азия, Европа и Африка. Той е притежавал хобот и два бивника. Последните оцеляващи членове на тази група се развивали преди 10 000 години.
Най-рано членове от групата на MASTODONTOIDEA са се развивали преди около 38 милиона години по-рано. Тези животни имали хоботи, и вече приличали на семейството на слона, имали по два или четири бивника. Горните бивници били развити вертикално. По-ниските, които били действащи били огънати под формата на лопата, очевидно за копаене на корени и грудкови храни. MASTODON това бил най-познатия член на тази група, се развивал преди около 15 милиона години по-рано, и се разпростирал по Европа, Азия, Африка и Северна Америка. Неговите потомци са живеели през ледниковата епоха – от 2,5 милиона до 8 000 години по-рано. Когато дебели глетчери покривали части на Северна Америка и Европа. MASTODON имал два бивника, които се извивали към него и бил покрит с дебело палто от рошави косми. Около 10 000 години по-рано, хората започнали да ловят Мастодонта преди той да изчезне напълно.
Групата на ELEPHANTOIDEA, която се развивала от 8 милиона до 10 милиона години по-рано, включва Мамута, който също живял през ледената епоха е бил покрит с дебело окосмено палто. За разлика от пределно извитите бивници на Мастодонта, бивниците на Мамута са се извивали назад. Мамута показвал забележителна гърбица. Мамути кръстосвали Северна Америка, Африка, Европа и Азия, и били ловувани от хората, които били живели около 8 000 години по-рано. STEGOLOPHODON се развивал през същото време като Мамута и населявал Европа, Азия и Африка. Неговите бивници и други отличителни черти били средни между Мамута и съвременните слонове. Потомците на STEGOLOPHODON са Африканския и Азиатския слон днес.
Редица вкаменелости от естествената среда на предшествениците на слона, че те живеели на всеки един от континентите, освен на Австралия и Антарктика, но днес естествената среда на слона е ограничена до Африка и Югоизточна Азия, блатата, горите, пустините и планините. Те са растителноядни животни и се нуждаят от големи количества храна за да поддържат тяхната масивна големина. Те също се нуждаят от много вода за пиене и така тяхното местообитание е ограничено до области с много богата растителност и леснодостъпна вода.
Дори малки стада от по няколко слона могат лесно да изчерпат храната и ресурсите от вода в дадена област, принуждавани от глада, стадо слонове може да мигрира сезонно в разширен завой, търсейки пресни ресурси в неговата домашна обстановка, която може да се простира над 1 500 км². През времето на търсене на храна слона може да пътува от 5 000 до 10 000 км в една година, това е най-дългото преселение на бозайник, описано на хартия изследвано до сега.
Физическото описание на африканския и азиатския слон се различава в големина, цвят, и други физически характеристики. Африканския слон може да бъде различен по неговата по-голяма големина и по-широки уши, които обвиват неговите рамене. Мъжките достигат 4 метра на височина и около 7 тона на тежина. Женските са по-къси средно 2,8 м на височина, и тежат около 3,6 тона. Африканските слонове са светли на цвят, въпреки че те могат да изглеждат тъмносиви, червеникави, или кафяви от калта в която се къпят. Те могат да издават звуци подобни на тромби (пищене), имат плоско чело и леко изгърбен гръб. Техните уши оформени от природата са с големина 1,5 м на дължина и 1,2 м в ширина. И двата пола имат дълги и извити бивници.
Азиатските слонове са по-къси от техните африкански роднини, с уши които не достигат техните рамена. Средният азиатски мъжки слон е около 3 м висок и тежащ около 2,3 тона, това е половината тежест на африканския слон. Женските достигат средна височина 2,4 м и тежат средно около 3 тона. Азиатските слонове имат тъмна кожа, изпъкнало чело, и закръглен гръб. Усреднената големина на ухото е 0,75 м на дължина и 0,6 м на височина. Бивниците на женските могат да отсъстват или да са недоразвити.
Въпреки тяхната голяма тежест, слоновете се движат почти безшумно, техния начин на придвижване когато дебнат за да нападнат врага или дразнителя се променя поради обема на краката, които са снабдени с дебели възглавници. Те са от еластичен материал и се е вкоренила във всеки крак. Тя поглъща ударите и тежестта при ходене, а пък пръстите могат да уравновесяват тежестта на слона при ходене. Слоновете обикновено вървят със скорост от около 6 км/ч, но когато са заплашени или преследват те могат да развият скорост от 40 км/ч. Те не могат да галопират или скачат над ровове, но с готовност преминават през реки и езера, където водата ги поддържа и им позволява да преплуват дълги разстояния без да се уморяват.
Носът на слона и горната устна са комбинирани в сложен орган, изключително дълъг и гъвкав с приблизително 150 000 мускулни влакна. Многостранните действия на този орган – ще го наречем хобот са като ръка. Хобота е предназначен да къса нискорастящи храсти и друга растителност, на ниско или високо място. И да я поставя в устата на слона, хобота служи и за чупене на клони от дърветата, служи и като шнорхел когато слона е под водата за да диша с него, при преминаването на реки или езера. Той служи и като смукателна тръба когато слона пие вода, после я впръсква в устата си или се полива с него за да се измие. Ноздрите на слона са силно развити за да открият и най-слабите ухания, слона пробва въздуха с тях, това става след като слона изпъне хобота си право напред, за да могат специалните органи в него да отведат миризмата където трябва. Африканските слонове имат две малки гъвкави устни в края на хобота си за вдигане на малки обекти от земята. Азиатските слонове имат само една малка устна в края на хобота си, която те използват за същото предназначение.
Бивниците на слона, чифтосните, удължените горни резци, или зъби, са най-големите и най-тежки зъби с които може да се живее – животински. Бивниците се използват за копаене на корени и на извори за вода, за обелване на кората на дърветата в търсене на храна, при борбите на мъжкарите в брачния им сезон. Бивниците на африканските слонове служат и за заплаха при прогонване на хищниците, при защита на малките слончета от лъвове или тигри. Малкото слонче се сдобива с резци от 6 до 12 месеца от своето раждане, и втори набор резци, които след това стават бивници. Те растат с около 17 см на година от началото, до края на живота на слона. Растежа и големината на бивниците при слоновете се определя от гена и хранителния режим, и през годините на нормално носене и люспене се снижава тяхната дължина. При африканския слон бивниците на мъжките достигат тежина от около 45 кг и дължина от около 1,8 до 2,4 м. При азиатския слон бивниците на мъжките са с усреднена дължина от 1,5 м и тежина от 30 кг (при индивид около 70 години). Повечето масивни бивници на африканския слон, и факта, че двата вида мъжки и женски слонове имат бивници, правят тези животни многожелан ловен трофей за ловците на слонове кост. И най-главно при азиатския слон. Това е глобален проблем надвиснал над нас.
Слоновете имат общо 4 зъба, всичките са кътници, които имат поръбени краища за да стриват листа и друга растителна маса, като стъбла и корени. Един зъб може да тежи повече от 5 кг. Измерен на дължина е около 30 см. Първият чифт от кътници е разположен към фронта на устата; когато тези предни кътници се износят, те напускат устата на парчета, като задните кътници се преместват отпред. Двата нови кътници тогава се появяват отзад за да заменят тези които са се преместили отпред. Слоновете заменят кътниците си отзад 6 пъти през живота си. Когато последния набор от кътници се износи – около 40-60 годишна възраст – слона може вече да не дъвче храна и умира от глад – това не е необикновена смърт сред слоновете.
Кожата на слона е набръчкана и дебела от около 2,5 см, с козина подобна на четина на прасе, рядка и твърда. Въпреки плътността си кожата е обект на инфекции от въшки, които смучат кръвта на животното, развиват се и ларви на мухи. Когато слона не се грижи за кожата си с прашни или кални бани, инфекциите причиняват на слона подутини и след това започват да кървят. Но слона си знае – трябва да се хигиенизира всеки божи ден заради тях.
Слоновете нямат потни жлези по кожата си и тяхното действие се замества от ушите му, които служат като радиатори за напускане на топлината от тялото му. Когато му е горещо той започва да пляска с ушите си и тъй като те са снабдени с много кръвоносни съдове, който пък са разположени на повърхността на ухото и влизат в контакт с въздуха, който охлажда кръвта преди циркулацията и отново през тялото. Този механизъм на охлаждане може да обясни защо африканския слон, който живее в горещ климат, има уши по-големи отколкото тези на неговия азиатски роднина, който живее в област с по-хладен климат. Опашката на слона е без косми, но има оскъдна четина в края и, което е полезен инструмент за отпъждане на досадните мухи. Тази характерна опашка може да тежи около 10 кг.
Зрението на слона е слабо и очите са малки в сравнение с огромната глава, която може да се обръща само леко от страна на страна и слона трябва да накара неговото цяло тяло да разшири мирогледа си при опита да се завърти, за да види нещо. Неговите други усещания като слух, обоняние, вкус и докосване – са остри. Най-чувствителният орган е хобота, който най-често влиза в работа при вдишване на аромати на храна и надушването на опасността от земята или въздуха. Слоновете имат изключително развито обоняние и чуват сигурни звуци на повече от 1 миля.
Слоновете не обичат диетите и ядат много – листа, клончета, издънки, плодове, цветя, корени, грудки – също и ползват и над 80 вида растителност в своето си меню. Те използват техните хоботи за изкореняване буците на тревата и за скубане на клони и листа от храсти и дървета гладните африкански слонове могат да прилагат своята пълна тежест към дънера на дървото, поглъщайки всички негови части след като дървото се катурне. Дивите азиатски слонове ядат повече треви, включително ориз на югоизток реколтите се защитават от селяните от преминаващите слонове.
Храносмилателната система на слона е по-малко ефективна от тази на други тревопасни животни, като антилопата или бивола. Храната преминава бързо през храносмилателната система преди хранителните съставки да са погълнати, от това действие следва изхвърляне на половината от поетата растителна храна извън слона. Тази неефективна хранителна система кара слоновете да ядат големи количества храна, за да задържат и поглъщат нужните хранителни съставки за добро здраве.
В диво състояние, слона отделя ¾ от деня си на храненето. Възрастен слон яде от 75 до 150 кг храна всеки ден. Записките на гледачите в зоологическите градини в САЩ показват, че слона в робство яде около 39 кг на ден сено; 5-7 кг зърнена храна; 5-7 кг моркови за 24 часа. Слоновете в робство също са привързани и към ябълките.
Половата зрялост и възможността за размножаване при мъжките започва през 11-12 година от раждането им. Но през брачния период по-старите мъжкари прогонват по-младите. Те нарочно не трябва да се бракосъчетават докато не съзреят полово и психически за това. Когато мъжкият достигне 20-25 годишна възраст, големите жлези от двете страни на главата му започват да се издуват и показват натрупването на флуида тестостерон. Поведението на мъжкия става агресивно към другите мъжки и хора ако ги види в този момент. Това събитие е известно на хората, но се случва рядко през годината и в живота на слона въобще. То продължава няколко дни или месеци и зависи от възрастта на животното и общото му здраве. Учените са неуверени за значението на това събитие, но се предполага, че служи за контрол на достъпа до женските животни през сезона на разгонването им.
Женските са готови за раждане и съзряват полово на около 9 години и се разгонват на всеки 16 седмици. По което време те са възприемчиви към бракосъчетанието си с мъжкия. Когато женската забременее цикълът и се прекратява и тя не се бракосъчетава. Скоро след като женската роди цикълът и се възобновява и тя започва да си търси партньор Дори и по времето когато се грижи за малкото си. Слоновете не остават свързани през целият си живот с партньора си. При тях само се оформят чифтове преди бракосъчетаването и след кратко ухажване мъжкият изкачва женската отзад, копулирайки за по-малко от минута. Бракосъчетаването може да продължи няколко дни подред. Обикновено един мъжки се бракосъчетава с няколко женски пазейки ги от нападките на другите си съперници.
Женските раждат по едно малко след 20-22 месечна бременност. Това е най-дългияг период на бременност за каквото и да е животно на земята. Женските които ще раждат са сами или обградени от другите женски. Новороденото слонче тежи около 120 кг и е дълго 1 м. Новороденото първоначално е безпомощно и неспособно да контролира мускулатурата си. След 1-2 часа от раждането си новороденото е способно да стои и да се кърми от млечните жлези на майка си.
Между третата и четвъртата седмица новоредните вече започват да експериментират със захранването си с естествената си храна. Това може да стане и шест месеца преди новороденото да овладее умението да пие вода с неговия хобот. Когато станат на 9 месеца новородените прекарват почти половината от времето си хранейки се с растителност. Те се отбиват от майка си около 3-4 година от раждането си когато са по-възрастни вече от младите сестра или брат, родени от женската по време на кърменето. В робство женските могат да имат поколение докато достигнат 60 годишна възраст, през интервали на около 4 години.
Много често-повече или по-малко много от възрастните “лели” асистират при вдигането на новороденото след раждането. Остават близо до него, докато майката се отдалечава за да търси храна. Така когато има грижа от тези “лели” към родените слончета им се дава повече шанс за да оцелеят. На възраст 10 месеца то тежи около 900-1300 кг. То ще достигне постепенно своите максимални размери между 20-25 години, но за разлика от другите бозайници не спира да расте, но при доста по-бавно темпо.
Слоновете показват сложно социално поведение, живеейки в тесни семейни взаимоотношения, които са матриархат както при хипопотамите. Стадото се оглавява от най-старата женска. Семействата са съставени от сестри, братовчеди, лели, племенници и тяхното младо потомство. Броят им варира от 2 до 29 индивида. Тези животни могат да остават заедно през живота си ако стадото е твърде голямо.
Няколко женски могат да останат и да дадат старта на ново стадо или семейство. Членовете на семейството се къпят, претърсват се и се потупват по гърба. Членовете на стадото остават винаги заедно в диаметър от 46 м, поддържайки контакт с техните повиквания. Ако те са разделени дори за няколко часа, тяхното събиране е маркирано с обстойна церемония за поздрави, която включва: бягане, тръбене, въртене, дефектиране, уриниране, щракване с бивниците и търкане на телета си един с друг с главите си. Семейството също защитава: младите, болни, стари, и наранени от хищници слонове. Когато по-старата женска умре, следващата по старост заема мястото и като водач на стадото и семейството.
Младите мъжки слонове започват да скитат далеч от семейството след 6та си година. Постепенно прекарват все повече и повече времето си в дебнене на други млади мъжкари. Когато те станат сексуално развити те или оставят семейството си или са прокудени от по-старите женски. Те след това или скитат сами или на стада с други млади ергени. Остават наблизо до стадото, но живеейки независимо от останалите членове на стадото водено от женската. Мъжките в ергенското стадо постоянно водят борби, въпреки че рядко има смърт-за да определят кой да е шеф в стадото им.
През техните сезонни преселвания, много фамилни групи могат да пътуват заедно като едно единствено стадо-водено от най-старата женска. Това е типичен Матриархат. Ако хищниците заплашват групата на стадото, стадото заедно с най-старата женска започват да наблюдават врага, като младите слонове се крият зад гърбът на по-старите. Когато опасността дойде твърде близо, старата женска атакува или води стадото в паническо бягство.
Слоновете комуникират един с друг чрез докосване, звуци, миризми, и езика на тялото. Докосванията се правят главно с хобота, и могат да варират от нежната ласка на женската към малкото и до дисциплинирана плесница. Старата женска избутва по-необузданите мъжкари с тялото си. И с едно особено втриване един в друг се свършват начините им на комуникиране.
Високите им гласове са също един вид комуникация, просто тръбене или предупреждение или поздрав към други слонове наблизо-това са част от звуците на тази животни, които им служат за да се познават по-добре помежду си. Тези животни също могат да произвеждат нискочестотните звуци невидими за човешкото ухо, но слона ги чува на няколко километра разстояние-това показа скорошното проучване на видни зообиолози.
Различните комуникации на слоновете включват и секреции в урината или изпражненията им. Тези химически сигнали могат да бъдат открити от близки слонове, или носена от вятъра миризмата може да я усетят и слоновете които са по-далеч. Секрецията на жлезите през кожата също носи допълнителна информация и съобщения. В допълнения ще кажа, че тази информация е подплатена с различни пози и стойки на тялото. Африканския слон например, разстила неговите си уши широко и може да ги пляска, докато неговият хобот може да сигнализира, че сега ще пие вода.
Много беше написано за емоционалния живот на слона. Наблюденията на дивите слонове ги показаха лоялни и любящи, желаейки да рискуват живота си за благото на другите от фамилната група. Но имаше и такива които се привързваха много и само към определени хора-в зоопарковете или цирковете по света. Отказвайки да съдействат на всеки друг човек.
Слоновете са неделим вид животно от екологията на горите и саваните където ги обитават. Те оформят околната среда около тях-от яденето на високата зеленина, което действие отваря дупки високо горе за да може слънчевата светлина да прониква по-лесно. Позволявайки на нискорастящите растения да преуспяват. Изкоренявайки тревите те обръщат почвата, така те извършват един вид оран и растенията ще покълнат отново и ще заменят онези които са изядени. Във време на суша те изкопават водни дупки-от които другите диви животни също пият вода. Когато те вървят през гъстите гори и джунгли, те проправят пътеки по които по-малките животни, включително и хора ги използват да се придвижват по-лесно.
Информационната интелигентност на слоновете е трудна да се измерва-това важи и за интелигентността на каквото и да е животно, включително и човешките същества. Въпреки всичко има силни причини които да покажат, че слоновете са способни на по-високи умствени способности от много други бозайници, на по-високо ниво са от домашните кучета и котки. Един индикатор е леснотата, с която слоновете могат да научават трикове или задачи, от гледна точка на тяхното разузнаване, което беше сложно използвано от собствениците на циркове. От треньорите на работните слонове в Азия, много от които преподават на техните слонове да теглят дънери или возят на гърбът си пътници през джунглата, при превоз.
Младите слонове винаги ще помнят маркираните пътища към храната или водата от по-старата женска. Друг индикатор за опознаване помежду им е игривото им поведение, наблюдавано при приматите и други животни при опознаване на високо интелигентно ниво-това поведение е типично за младите слонове. Които влагат много енергия в игрите си, чрез които се докосват кожа в кожа, при фалшивите им битки-тренирайки за истинските и научаване на слонския етикет на действие. Тези социални “пиеси” снабдяват младия слон с уменията му, нужни за да живее в едно семейство, но подсилвайки неговите мускули и подобрявайки неговата координация за задачите, които той ще осъществява като възрастен при миене, бракосъчетание и други.
Слоновете и хората са повече от 2 000 години. азиатските слонове бяха пленени и тренирани да служат на хората. Африканските слонове бяха използвани от Картагенският генерал Ханибал за да носят неговите запаси от храна през Алпите по времето на неговия прочут поход за завладяването на Рим в ІІІ век. Толкова неотдавна като че ли е ХVІ век, слоновете биваха впрягани и яздени на полесражението, и през втората световна война (1939-1945) те бяха използвани да влачат тежката военна техника по стръмните склонове.
Въпреки, че вече не се използва при военни действия, азиатския слон продължава да припечелва от тяхната кула в Азия и Индия. Приблизително от 13 000 към 16 000 от тези животни-грубо 25% от дивото слонско население по света. Бяха пленени и тренирани да извършват разнообразни задачи. Издърпване на дънери от дълбоките гори, носене на пътници и товар. И също асистират при пленяването на дивите им събратя. Сред многото задачи които хората изискват от тях прозира тяхната интелигентност когато се справят с тях.
Нивото на интелигентност и отчасти уменията си при работа слона добива при уроци и тренировки от 3 до 5 години. След това слоновете един по един се насочват за период от 10 години към теглене на дънери от горите. Работа при дърводобива, така слона може да работи не повече от 30 години или повече. До навършване на не повече от 50 годишна възраст на животното. Треньора на слона наречен МАХУТ припечелва от това своя поминък в живота си. Треньора често остарява преди своите студенти, през което време има неразрушима връзка по между учител и ученик-това е истинската форма на приятелството им.
Африканските и азиатските слонове като статус-днес са застрашени видове в диво състояние. Слоновете биваха избивани в миналото единствено заради техните бивници, които са изградени от ценната слонова кост. В 1900 г дивият слон наброяваше около 5-10 милиона; от 1979 г чрез лов и разрушение на естествената им среда броя им се намали до 1,3 милиона. А в период от 10 г 1979-1989, срутването на цените на петрола генерира преследването им за да се намерят и други начини на правене на пари и останаха приблизително 600 000 африкански слона-а всички други бяха избити заради слоновата им кост.
През 1989 г юни месец САЩ забрани всички видове внасяне на слонова кост, и други нации последваха примера и забраниха вноса също като тях. Под въздействието на Африканското правителство и САЩ се осъществи конкурс за програма, за запазването на слона с награден фонд от 5 милиона $ за да може да се спре убийството му. Създаване на защитни мерки по местоживеене на слоновете или местообитание. Но търсенето на слонова кост си остава постоянната заплаха. Бракониерите убиват по-старите слонове, включително по-старите женски, които са водача на стадото-заради техните по-големи бивници. Но стадата зависят от тези женски слонове, и загубата им може да взаимодейства с отрицателна посока на способността на стадото да мигрира. При храна и защита, да пази от врагове младите слончета. Когато слоновете майки бъдат убити, младите слончета почти не оцеляват.
Битките при подялбата на земята и ресурсите по континенти също причиниха много загуби сред слоновете в Азия и Африка. Увеличаващото се население на Земята и произлизащото от това изместване на слоновете от естествената им среда, заради създаването на малки ферми. Което кара хората да изсичат джунглите и горите в създаване на нови терени за обработка и добив. За да подсигурят своето собствено оцеляване. Хората ограбват териториите на слоновете и възможността им да мигрират и да се размножават. В много страни диви слонове могат да бъдат намерени само в националните им паркове. Много от които са твърде малки и изолирани за да поддържат растежа и изхранването на едно солидно стадо. Като резултат от човешкото въздействие идва и неуспеха при опазване на техния слон-броя на африканския и азиатския слон падна до опасната граница вече.
Изследователите на слонове, мениджърите на дивия свят и природозащитниците по целия свят в момента съдействат да подсигурят оцеляването на африканския и азиатския слон в дивото им състояние. Сред повечето активни организации в световния фонд на дивия свят е и световния съюз за запазване на зоопарковете (IUCN). Зоопарковете са се също посветили на оцеляването на слона, предоставяйки нужните образователни програми за това великолепно животно и неговото състояние. Американската асоциация на зоопарковете и обществените аквариуми има установена и работеща програма за развъждане на азиатския и африканския слон в усилието им да предотварят тяхното бъдещо изчезване. Транспортирането на слоновете от дивите им територии до зоопарковете сега е забранено. И ако програмите за развъждането им са неуспешни, слоновете в пленено състояние по изчисления ще изчезнат около 2030 г.
Дивите животни 14529881302037466638

Admin Брой мнения : 1483 Join date : 09.07.2009

Брой мнения : 566 Join date : 18.07.2009

АНТИЛОПИ

Антилопите са тревопасни чифтокопитни бозайници от семейство Кухороги. Отличават се с високо, стройно тяло, дълги крака и рога при мъжките с най-различна форма и големина. При някои видове и женските имат рога, но по-малки. Размерите им варират от едва 25 см.-височина при антилопите джуджета, до почти 2 м.- при антилопите кана. Антилопите бягат по-бързо от всяко друго животно, освен гепарда и са отлични скачачи.

Антилопите са представители на едноименното подсемейство Antilopinae, към което спадат газелите, сайгите и антилопите джуджета, но традиционно антилопи се наричат и други представители на Кухорогите, по-близки до говедата, козите и дори представители на други семейства
Класификация :

* подсемейство Antilopinae -- Антилопи
o род Oreotragus
+ Oreotragus oreotragus -- Клипшпрингер, скална антилопа
o род Neotragus -- антилопи джуджета
+ Neotragus pygmaeus -- Антилопа джудже
+ Neotragus batesi -- Антилопа на Бейт
+ Neotragus moschatus -- Суни, мускусна антилопа
o род Ourebia
+ Ourebia ourebi -- Ориби
o род Madoqua (Rhynchotragus) -- антилопи дик-дик
+ Madoqua guentheri -- Дик-дик на Гюнтер
+ Madoqua kirkii -- Дик-дик на Кирк
+ Madoqua piacentinii -- Сребрист дик-дик
+ Madoqua saltiana -- Дик-дик на Салт
o род Dorcatragus
+ Dorcatragus megalotis -- Бейра
o род Raphicerus
+ Raphicerus campestris -- Стийнбок
+ Raphicerus melanotis -- Южен грисбок
+ Raphicerus sharpei -- Северен грисбок, грисбок на Шарпе
o род Procapra -- средноазиатски газели, дзерени
+ Procapra gutturosa -- Дзерен, монголска газела
+ Procapra picticaudata -- Тибетска газела, гоа
+ Procapra przewalskii -- Газела на Пржевалски
o род Saiga
+ Saiga tatarica -- Сайга
o род Litocranius
+ Litocranius walleri -- Геренук, жирафова газела
o род Ammodorcas
+ Ammodorcas clarkei -- Дибатаг, газела на Кларк
o род Antidorcas
+ Antidorcas marsupialis -- Спрингбок
o род Antilope
+ Antilope cervicapra -- Еленокоза, сасин
o род Eudorcas (Gazella)
+ Eudorcas rufifrons -- Червеночела газела
+ Eudorcas thomsonii -- Газела на Томсън
+ † Eudorcas rufina -- Червена газела (изчезнал вид)
o род Nanger (Gazella)
+ Nanger granti -- Газела на Грант
+ Nanger dama -- Газела дама
+ Nanger soemmerringii -- Сомалийска газела, газела на Зомеринг
o род Gazella -- газели
+ Gazella cuvieri -- Газела на Кювие
+ Gazella leptoceros -- Тънкорога газела, пясъчна газела
+ Gazella subgutturosa -- Джейран
+ Gazella spekei -- Газела на Спик
+ Gazella gazella -- Обикновена газела
+ Gazella bennettii (Gazella gazella ssp.) -- Индийска газела, чинкара
+ Gazella erlangeri (Gazella gazella ssp.) -- Йеменска газела
+ † Gazella arabica (Gazella gazella ssp.) -- Арабска газела (изчезнал вид)
+ Gazella dorcas -- Газела доркас
+ Gazella saudiya (Gazella dorcas ssp.) -- Саудитска газела

Заглавие: Re: Дивите животни Пон Дек 21, 2009 9:37 am

Жирафите

Жирафите са животни,които се открояват в тълпата. В зоологическата градина или в естествената среда в Централна Африка те се извисяват над останалите животни и са вторите по големина животни днес (Африканският слон е най-големият). Дължината на врата на жирафа е вълнувала наблюдателите през годините. “Как са се сдобили с дългия си врат?” се питат някои.
Като видят 3-метровия (10 фута) до раменете жираф да протяга 2.5 -метровия (8 фута) си врат до краен предел и после да добавя почти още един фут с дългия, опипващ език към това на пръв поглед недостижимо клонче на върха на акациевото дърво, някои могат да повярват, че процесът на протягане е докарал до удължаването на врата на животното. Но сериозно, дали жирафът може сам да добави повече дължина към ръста си?
Жирафът е бозайник, следователно голяма част от анатомията му е подобна на другите бозайници. Както повечето бозайници жирафът има 7 вратни прешлена. Ами ако нямаше 7 прешлена между раменете и основата на черепа? Късият врат на човека поддържа перфектно балансираната глава на човека почти без усилие. Огромната глава на жирафа трябва да бъде държана нависоко през цялото време. Когато стои изправен, почти половината от 225 килограма вратни мускули са напрегнати. Количеството необходими мускули e пряко свързано с броя стави, които трябва да се поддържат. Ако намалим броя на ставите до само две – при черепа и при гърдите, това би намалило теглото драстично, и би изисквало по-малко енергия за оцеляването на жирафа. Ако недостигът на храна е предизвикал промяната във врата, то не би ли било нормално броят на прешлените и ставите също да се променя от същите еволюционни процеси? Разбира се проблемът с този дизайн би бил загуба на гъвкавост и значително ще увеличи шанса за счупване, ако жирафа получи удар в главата или врата.
Разсъждавайки по-нататък, ако имаме врат с много прешлени това би изисквало точно обратното – по-голямо количество енергия и повече мускулна маса, за поддържане. Това би причинило изместване на центъра на тежестта на жирафа пред предните крака когато главата се протегне право напред, и би накарало задните крака да се отделят от земята – ако приемем, че предните крака биха издържали. Седем вратни прешлена е отличният дизайн.
Тъй като главата е толкова високо във въздуха, огромното сърце на жирафа трябва да е способно да доставя достатъчно богата на кислород кръв три метра (10 фута) нагоре до мозъка. Това би било проблем (свързан с прекалено високо кръвно налягане), когато жирафът се наведе за да пие вода, ако не съществуваше уникалната колекция от подсилени артериални стени, бай-пас, и антигравитационни клапи, мрежа от малки кръвоносни съдове (rete mirabile или „чудната мрежа“) и сигнализатори за налягането, които помагат да се поддържа достатъчен кръвоток до мозъка с точно необходимата стойност на налягане на кръвта. Дори за тези които смятат това просто за „адаптация към високи гравитационни налягания в сърдечносъдовата система“, жирафът е уникален по рода си.
Сърцето на жирафа е може би най-силното сред животните, защото почти двойно над нормалното кръвно налягане е нужно, за да се изпомпва кръвта нагоре през дългия врат на жирафа до мозъка. С такова високо налягане само специално проектирани характеристики предпазват жирафа от инсулт, когато се наведе за да пие вода.
Също толкова учудващ е факта, че кръвта не се застоява в краката, и жирафът не кърви обилно, ако се пореже по крака. Тайната лежи в изключително здравата кожа и във вътрешната фасция, която предпазва от задържане на кръвта. Тази кожна комбинация е обширно изучавана от учените на НАСА при тяхното разработване на гравитационни костюми за астронавти. Също толкова полезно за предотвратяването на профузното кървене е обстоятелството, че всички артерии и вени в краката на жирафа са разположени много дълбоко навътре.
Капилярите, които достигат до повърхността са изключително малки, и червените кръвни клетки са около една трета от размера на същите при човека, което прави преминаването през капилярите възможно. Бързо става ясно, че всички тези уникални особености на жирафа са взаимносвързани и взаимнозависими с дългия му врат.
Но има и още. По-малките червени кръвни телца имат по-голяма повърхност и позволяват по-голямо и по-бързо усвояване на кислорода в кръвта. Това помага да се достави достатъчно кислород до всички крайници, включително и главата.
Дробовете работят заедно със сърцето, за да доставят необходимото количество кислород на жирафа, но по начин. който е уникален при жирафа. Неговите дробове са осем пъти по-големи от тези на хората и дихателната честота е една трета от тази на хората. По-бавното дишане е необходимо за да се обмени голямото количество въздух, без да причини изгаряне на 3.6 метровата (12 фута) трахея на жирафа. Когато животното вдиша свеж въздух, останалия без кислород стар въздух не може да бъде напълно изхвърлен. За жирафа този проблем се причинява от дългата трахея, която задържа повече мъртъв въздух отколкото човек може да поеме на един дъх. Дробовете трябва да имат достатъчно обем за да направят този „лош въздух“ малка част от общото количество. Това е проблем на физиката, с който жирафът се е справил.
Да добавим към чудото, раждането на новороденото жирафче приключва казуса в полза на интелигентния дизайн. Новороденото пада от метър и половина (пет фута), тъй като не е възможно майката да приклекне удобно до земята, а пък да легне по време на раждане би било сигурна покана за лъв или друг хищник да нападне майката. Както при всички бозайници, главата е несъразмерно голяма в сравнение с тялото при раждането и това създава предизвикателство при преминаването през родилния канал.
Бебето жираф има и допълнително усложнение, причинено от деликатния дълг врат, който свързва главата с останалата част от 70 килограмовото (150 паунда) тяло. Ако главата излезе първа, вратът със сигурност би се счупил, когато останалата част от тялото падне върху него. Ако главата излезе последна, вратът със сигурност би се счупил, докато тежестта на тялото виси на него. Това на пръв поглед безизходно положение е решено с това, че задните хълбоци са много по-малки от предните рамене и вратът е точно толкова дълъг, че да позволи на главата да премине през родилния канал, почивайки на задните хълбоци. Предните крака излизат първи, за да омекотят падането на останалата част от животното. Главата се поддържа и предпазва от задните хълбоци, а вратът е достатъчно гъвкав за да позволи остро извиване около предните рамене.
Това е перфектно излизане, което би било невъзможно при всяка друга комбинация или със всяка друга нова дължина на врата. Само след минути новото жирафче стои изящно изправено между краката на майката. От раждането до зрелостта само за четири години вратът расте от една шеста до една трета от общата височина на жирафа. Такъв растеж е необходим, за да може животното да преодолее дължината на краката си и да се навежда да пие вода. През първата година от живота си малкото се храни изключително с богатото мляко на майка си, което може да бъде лесно достигнато.
Екологично, жирафът е идеално съвместим със средата си. Има нужда от някой, който да подкастря дърветата, за да пречи на бързо растящите сенчести дървета да засенчат земята и да убият тревата, представляваща храна за другите животни от саваната. Също има нужда и от пазач, който да вижда над високата трева и да наблюдава движението на хищните котки. Жирафът е не само достатъчно висок за това, но има отлично зрение и любопитен нрав. След като предупреди останалите животни със няколко шумни размахвания на опашката си, жирафът смело се отдалечава от опасността. Голямата височина, здравите слоеве кожа, смъртоносен ритник с копито, както и широкия, бърз разкрач, правят възрастния жираф нежелана плячка за всеки хищник.
Да предположим, че всичко това може да е еволюирало в един вид животно, което няма никакви възможни близки родственици, и да се развие толкова само поради предполагаем недостиг на храна на ниските нива, е абсурдно. Не би ли трябвало и други животни, които се хранят на земята и са преследвани от големите котки, и са подложени на същата космическа радиация, да са постигнали ръст подобен на жирафа?
Интересно е че има други, които се хранят от дърветата. Един вид газели (gerenuk gazelle) от Африка има най-дългия врат в семейството на газелите, има дълъг език и яде листа от дървета, докато стои на задните си крака. Маркхоровата коза (markhor goat) от Афганистан се катери по дърветата до 25 фута височина (7.5 метра), за да яде листа от дърветата. Други бозайници също желаят листата на дърветата, но нито едно от тях не ще стане някога жираф, и жирафите със сигурност не са произлезли от друго животно различно от жираф.
Ние не можем да знаем дали условията в миналото са били същите, но „нуждата да оцелее като достига все по-високо за храна“ е подобно на много Дарвинистки обяснения от този вид нищо повече от post hoc* спекулация.“ Това, което излиза от вкаменелостите го потвърждава, както и неповторимото и чудно устройство което се вижда в това животно, го потвърждава. Похвалата, славата и честта отиват за неговия Създател.