МАНЯК

ВСЕКИ ИМА СВОЯТА МАНИЯ НЕКА Я НАМЕРИ ТУК
 
ИндексИндекс  PortalPortal  CalendarCalendar  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Маняк
My status
КЪМ САЙТА
НАЧАЛО САЙТ ВАШАТА ГАЛЕРИЯ МАНЯК МАРКЕТ
Latest topics
» ЧРД, manqk
Чет Апр 30, 2015 4:59 am by silvia-73

» Наши приятели -рожденици
Чет Апр 30, 2015 4:54 am by silvia-73

» честита Коледа!
Вто Дек 24, 2013 6:03 pm by Бимба

» Покажете декстопа си !
Нед Апр 08, 2012 11:40 pm by Manqk

» Два скайпа на един компютър при Skype 4.0
Нед Окт 02, 2011 1:49 am by Manqk

» Ч.Р.Д. Куме
Сря Сеп 28, 2011 2:15 pm by silvia-73

» Време за поезия
Съб Сеп 24, 2011 5:45 pm by rosi

» Игра на футболни отбори
Пон Авг 22, 2011 5:13 am by chelseafen96

» Да се запознаем!
Сря Авг 17, 2011 1:17 am by Manqk

» Настроение в музика
Вто Юни 28, 2011 2:36 pm by Kerry

» Смях в обектива
Пон Юни 13, 2011 8:03 pm by принцес

» Поезия в музика и картина
Пон Юни 13, 2011 7:55 pm by принцес

» Обяснително съобщение
Съб Юни 04, 2011 1:22 am by pepiipep

» Ех море... ами бански?????
Чет Май 26, 2011 2:14 am by foxyy

» Къде да почивам?
Пон Апр 18, 2011 12:52 am by ninaa_84

» Итернет браузари
Чет Мар 31, 2011 1:00 am by Manqk

» Лайв изпълнения !
Съб Мар 12, 2011 4:30 am by Kerry

» Честита Баба Марта!
Вто Мар 01, 2011 9:47 am by Kerry

» Излезе Windows 7 Service Pack 1
Пон Фев 28, 2011 3:23 pm by Manqk

» Празниците в България!
Съб Фев 19, 2011 6:23 pm by wekowna

» България не се продава, България - това е слава!
Съб Фев 19, 2011 1:10 pm by Manqk

» Момчета с/у момичета
Пет Фев 18, 2011 3:22 am by Kerry

» Пеперудена пролет
Пет Фев 18, 2011 3:21 am by Kerry

» Музикални поздрави:)))
Чет Фев 17, 2011 7:00 pm by Kerry

» Четири трика, за да е още по-луда по вас
Нед Фев 13, 2011 8:59 pm by принцес

» Покажете животинчето си:)
Чет Фев 10, 2011 8:46 pm by Kerry

» Проверено и препоръчано
Вто Фев 08, 2011 3:59 pm by rosi

» Честит Рожден Ден Злате !
Чет Яну 27, 2011 9:45 pm by Kerry

» Един бърз поглед на новините днес
Сря Яну 12, 2011 4:03 pm by Manqk

» Истина ли е...?
Съб Яну 08, 2011 8:27 pm by rosi

Portal.manqk
Photobucket
Tърсите програма
Manqksoft
Google
ГЛАСУВАЙ ЗА НАС
picbg
МАНЯК ЧАТ
picbg
бг фонетика за вашия компютър
picbg
времето
picbg
Social bookmarking
Social bookmarking Digg  Social bookmarking Delicious  Social bookmarking Reddit  Social bookmarking Stumbleupon  Social bookmarking Slashdot  Social bookmarking Yahoo  Social bookmarking Google  Social bookmarking Blinklist  Social bookmarking Blogmarks  Social bookmarking Technorati  

Bookmark and share the address of МАНЯК on your social bookmarking website

Bookmark and share the address of МАНЯК on your social bookmarking website
Търсене
 
 

Display results as :
 
Rechercher Advanced Search
IP
free counter
free counter

Share | 
 

 Разкази с неочакван край

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
silvia-73

avatar

Брой мнения : 122
Join date : 01.06.2009
Age : 43
Местожителство : софия

ПисанеЗаглавие: Разкази с неочакван край   Вто Юли 21, 2009 5:22 pm

Погалих те с пет рози! (І част)



Беше ранна утрин. Тя стана, се облече и излезе на вън да си купи кафе. Вървеше бавно по пътя, който бе покрит със снега, който все още валеше. Стигна до магазина, взе кафето и си тръгна, но не към къщи, а към езерото, към нейното местенце. Чувстваше се странно, защото мислите й се изпълваха за нейната любов за пореден път, но този път, незнайно защо беше различно.
Обиколи веднъж езерото и седна. Отпивайки бавно от вече изстиналото кафе от очите и започнаха да се стичат сълзи. Отново се почувства самотата, макар че вече знаеше, че е обичана истински и много силно. Запали цигара и пак отпи от кафето. Легна върху пухкавия сняг, загледа се към небето, сякаш търсеше него или поне неговите очи. Сърцето и биеше учестено, а сълзите и не спираха. Мъката я завладяваше, а и онова странно чувство се засилваше. Снежинките падаха върху лицето и тя ги усещаше, като малки целувки дадени от любимия.
Притвори очи и се отдаде на мислите по-дълбоко, а сълзите и отново и отново не спираха (тя се измъчваше).
Минаха няколко минути, дори бе забравила за кафето и цигарата си. Отвори очите си и какво да види: на гърдите и имаше една бяла като снега роза, към нея бележка. „Една снежинка ме докосна по лицето и ми каза, че си тъжна, любов моя, затова ти пращам първата роза: „Тя се уплаши много. С едната си ръка придържаше нежно розата, а с другата си помогна да стане. До себе си намери втора бяла роза. На нея имаше също бележка: „Тази ти я пращам, за да можеш да станеш. Сякаш аз ти подавам ръка. „ Сърцето и заби лудо. Сълзите й, които се стичаха от очите й, изглеждаха на пропукващото утро, като блясък от перли. Тъкмо стана и пред краката й трета бяла роза. Наведе се, взе я и отново видя бележка: „С тази стъпи здраво на земята и се усмихни. Любов моя, аз съм до теб, нищо че съм далеч. ” Напрежението и страхът й разсяха едновременно. Обърна се и тъкмо да направи няколко крачки видя четвъртата бяла роза: „С тази ще докосна косите ти.” Тя съвсем изтръпна. Сложи я при останалите и се забърза, притискай ги нежно до сърцето си. В бързината не видя мъжът пред нея и се блъсна силно. Той стоеше с гръб към нея и пушеше цигара. Тя се извини и изчака да получи неговото извинение, но вместо отговор той се обърна и в устните си държеше петата роза, но тя не беше бяла, а червена като виното. Наведе се и тя внимателно я взе от там, а той прошепна нежно, посягайки към букета рози, който тя държеше до сърцето си. В очите засияха сълзи от радост, защото пред нея стоеше нейният любим.
- Любов моя! Нека те погаля с тези пет рози и да ги оставя тук, за да усетят хората нашата любов, а теб да те взема завинаги от тук.
Той дори не дочака отговора й, защото знаеше какъв беше той, а я целуна нежно по устните, прегръщайки я, за да нея загуби. После поглеждайки се в очите с онзи пламък, с който се гледаха в сънищата си, оставиха розите. Прегърнаха се и тръгнаха, без да се обръщат назад, защото живота за тях сега започваше. Така те сложиха с тези пет рози, с които той я погали, тяхното начало. Начало на тяхната мечтана ЛЮБОВ, въпреки всичко. Те се чувстваха победители, въпреки трудностите.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://silvia-73.mylivepage.com/
silvia-73

avatar

Брой мнения : 122
Join date : 01.06.2009
Age : 43
Местожителство : софия

ПисанеЗаглавие: Заглавието вие преценетте   Сря Юли 22, 2009 3:09 pm



Имало един младеж. Той бил страхотен човек, но го наричали Странник. Бил толкова,Невероятен, дори самият той не предполагал. Има много приятели, но в сърцето си бил сам-Любовта, която някога изпитвал сега я няма! Бил самотен и затова където минел търсил нея, но същевременно помагал на другите. Показвал им верният път, по който да вървят, за да достигнат светлината! Веднъж минал покрай едно необикновено дърво, на него пеела също необикновена птица. Пеела като славея, но била много различна приличал като феникс, но обагрена с цветовете на дъгата. Странникът я попитал:
- Каква си ти, необикновена и тъй интересна птичка?
А птицата му отговорила:
- Ти сам ще разбереш коя съм, сам трябва да си отговориш, когато отвориш сърцето си и очите си, защото аз знам ти кой си и всичко за теб!
Странникът се учудил на думите на птицата. Тя му разказала всичко за него и той се уверил, че наистина тя знаела за него много неща. Тогава той и предложил да тръгнат по-широкият свят заедно, без да я пита коя. Птицата кацнала на рамото му и тръгнали.
Говорили за различни неща. Една вечер той решил да я попита за любовта.
- Защо след като има любов, аз не мога да я изпитам, да вкуся от нея така както другите? - птицата му отговорила.
- Ти дълбоко в себе си притежаваш тази любов, но си далеч от нея, защото знаеш, че е забранена! Като са събудили, отново продължили по пътя си докато стигнали до един град. Тогава птицата казала:
- Скъпи Страннико аз, ето сега тук ще намериш отговора на твоят въпрос за любовта!
- Но ти нали си тук? - попитал я той.
- Да тук съм, няма да се притесняваш от това, но искам да знаеш едно, че ти трябва да отвориш сърцето си, за да познаеш тази Любов. И навлезли в града, а птицата седяла смирено на неговото рамо. Той както си вървял зърнал една жена, която виждал само, някъде там... Дори и в сънищата си. Приближил се до нея и я поздравил. Тогава, когато тя вдигнала глава птицата изчезнала на мига и от нея останала една бележка. Странникът се натъжил и мислено си казал - „Нали нямаше да ме изоставаш?" - и отворил бележка.
- Преди да прочетеш докрая това погледни жената в очите и я целуни там е отговорът ти! Странникът вдигнал очи и присъщо на своят стил, погледнал жената внимателно, хванал и брадичката, и я повдигнал нагоре, за да види очите и. За негова изненада, видял тази любов, която търсел толкова дълго била вече пред него. Дори я целунал както го посъветвала птицата. Той усетил как всичко се променило около него, дори самия той. Тогава прочел останалото от бележката:
СКЪПИ СТРАНИКО!АЗ НЕ ТЕ ИЗОСТАВЯМ,АЗ СЪМ С ТЕБ,КАКТО БЯХ С ТЕБ И ПРИДИ ДА МЕ СРЕЩНЕШ,НО СЕ ПРЕВЪРНАХ В ПТИЦА,ЗА ДА ТЕ ДОВЕДА ДО ТВОЯТА ЗАБРАНЕНА ЛЮБОВ,КОЯТО НЕТРЯБВА ДА Я ИЗОСТАВЯШ,ЗАЩОТО ТЯ НАИСТИНА ТЕ ЧАКАШЕ ТУК ЗА ДА Я ВЗЕМЕШ-ТОВА Е МОМИЧТО ТИ ОТ.....ДОРИ И В СЪНИЩАТА ТИ ИДВАШЕ ПОНЯКОГА,А ТИ БЯГАШЕ ОТ НЕЯ ЗАЩОТО ЗНАЕШ ЧЕ Е ЗАБРАНЕНА.СЕГА ТИ КАЗВАМ,НЕПОЗВОЛЯВАЙ ТЯ ДА СИ ОТИДЕ,ЗАЩОТО ЗАНАЧИ ДА СИ ТРЪГНА И АЗ! ЩЕ СЕ УЧУДИШ НО АЗ СЪМ ЛЮБОВТА,КОЯТО СЪБИРА ДВЕТЕ ПОЛОВИНКИ ЗА ДА НАПРАВЯТ СЪРЦТО ЦЯЛО!ОБИЧАЙ ТЕ СЕ ВЪПРЕКИ ВСИЧКО И ВСИЧКИ АЗ СЪМ С ТЕБ! в този момент бележката се превърна в слънчев прашец,който се посипа в-у главата на странника и неговото момиче,той бе толкова щастлив.Гушна я в обятията си и за танцува с нея нежният танц на любовта.


[img][/img] Embarassed
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://silvia-73.mylivepage.com/
Ники
Admin
avatar

Брой мнения : 1483
Join date : 10.07.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   Сря Юли 22, 2009 10:01 pm

Силвия вече сподели с нас някои от своите разкази.
Вие също можете да напишете тук разказите, които са ви направили впечатление, а защо не и разкази, чиито автори сте самите вие?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Ники
Admin
avatar

Брой мнения : 1483
Join date : 10.07.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   Вто Юли 28, 2009 3:30 am

СОЛЕНО КАФЕ



Запозна се с нея на едно празненство по случай рождения ден на свой приятел. Беше изключително хубава. Почти всички присъстващи момчета се въртяха около нея. В края на празненството, когато всички започнаха да се разотиват, той се престраши да й предложи да изпият заедно по едно кафе. Момичето беше озадачено от поканата, но въпреки това прие. Отидоха до близкото кафене и седнаха на една от свободните маси. Той беше толкова развълнуван, така лудо биеше сърцето му, че не успяваше дума да отрони. Това му състояние изнерви момичето.
“Аз ще тръгвам вече…” – се канеше да каже тъкмо тя, когато той вдигна ръка и повика сервитьора.
- Бихте ли ми донесли малко сол? – плахо попита момчето - Да добавя на кафето си…
Всички присъстващи в заведението отправиха учудени и недоумяващи погледи към него. Сол в кафето?!
Беше се изчервил целия от срам, но когато сервитьорът донесе солта, той отсипа от нея в кафето си, разбърка леко и отпи.
- Странни вкусови предпочитания имаш – отбеляза момичето, все още не вярваща на онова, което вижда.

Тогава той започна да разказва:
- Като бях малък, живеехме близо до морето. Прекарвах дните си в игра на морския бряг или сред вълните. И постоянно усещах вкуса на солената морска вода в устата си. Израстнах с този вкус и така свикнах с него, че с времето го заобичах. Затова слагам сол в кафето си. И когато отново усетя в устата си този тръпчив, леко нагарчащ вкус, си припомням отново щастливото детство, безгрижните игри край морето, семейството ми… Родителите ми все още живеят в онази малка къща до морския бряг. И така ми липсват понякога…

Докато разказваше това, очите му се насълзиха. И тя се разчувства докато слушаше историята на живота му. Замисли се, че човек, който така открито изливаше чувствата си, който така ревниво пазеше спомените на своето детство, вероятно ще цени в бъдеще и семейството, и дома, които ще създаде, ще ги пази и ще се грижи със същата обич за тях… Стана и някак мило и топло от тази мисъл. Започна и тя да разказва за себе си. И нейният дом беше далече, тя също разказа за семейството и родителите си. Разговорът продължи и стана интересен и за двамата, дотолкова, че времето с което разполагаха, се оказа недостатъчно да си кажат всичко. Затова се уговориха да се срещнат отново на следващия ден. И на по-следващия, и на още по-следващия…

Ожениха се. И до края живяха много щастливо…
Когато тя му правеше кафе, винаги слагаше в чашата му по лъжичка сол, така беше през целия им съвместен живот. Защото знаеше, че той така го обича…

След 40 години семеен живот, той почина.
Когато, след погребението му, тя разчистваше вкъщи, намери плик, на който пишеше “Отвори го след смъртта ми”, а вътре имаше писмо за нея:

”Скъпа моя,
Моля те прости ми! Прости ми затова, че изградих целия ни съвместен живот върху една лъжа! Един единствен път те излъгах аз. И това беше лъжата за соленото кафе! Спомняш ли си деня на първата ни среща? Аз бях така напрегнат и толкова развълнуван от това да съм с теб, че когато извиках сервитьора, вместо да поискам захар, казах “сол”. И когато всички погледи се впериха в мен, включително и твоя, така се засрамих, че не събрах кураж да се поправя и продължих тази лъжа. Изобщо не допусках тогава, че тази лъжа ще се окаже основата на нашия съвместен живот. Много пъти оттогава исках и се опитвах да ти разкажа истината, ала някакъв необясним страх ме спираше да го направя. Но вече усещам края си и зная, че смъртта е близо, затова няма от какво да се страхувам… Ето я истината: Аз не обичам солено кафе! То има много странен, дори бих казал неприятен вкус. Но от деня на нашето запознанство, аз пия такова кафе, без да изпитвам съжаление или разкаяние за това. Да бъда с теб беше най-голямото щастие в живота ми и аз дължа това щастие именно на соленото кафе. И ако можех отново да се преродя, аз пак бих искал да преживея всичко отначало, да те срещна теб и да прекарам живота си с теб. Дори ако трябва затова отново цял живот да пия солено кафе…”

Плач разтърси тялото й, а сълзите стичащи се от очите й, намокриха писмото. Не можеше да определи какво точно чувства в момента…

Веднъж я попитаха:
“Какъв вкус има соленото кафе?”
Очите й се насълзиха и тя тихо прошепна:
“Сладък, много сладък”…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Ники
Admin
avatar

Брой мнения : 1483
Join date : 10.07.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   Нед Авг 02, 2009 4:33 am



Студен есенен вятър гонеше по небето вълма от сиви дъждовни облаци над полуразрушеното руско градче. Беше следвоенна есен. Трагична, унила и гладна...
Катя плахо излезе от болницата на улицата, притискайки към гърдите си малко вързопче – новородената си дъщеричка. Огледа се в двете посоки и приседна на бордюра на оградата на успялата да устои през войната стара олющена сграда, където се помещаваше болницата.
- Ами сега накъде? - прошепна Катя на бебето, което неспокойно се размърда.
- Тихо, тихо, не плачи, миличко, все нещо ще измисля... Ти си ми останала една едничка родна душица в целия свят – и момичето тихо заплака.
Бебето, което като че ли усети мъката на майка си също захленчи. Започна да се смрачава, вятърът задуха още по-силно. Изведнъж Катя улови някаква сянка до себе си и една ръка легна на рамото u. Тя вдигна погледа си и видя суровото лице на мъж на средна възраст, в униформа на летец. Той пушеше папироса и угрижено гледаше към малкото вързопче.
- Момиче или момче? - попита офицерът.
- Момиченце - тихо прошепна Катя.
- Какво правите навън в този студ? Още малко и ще завали. Прибирайте се у вас. Разна паплач се навърта наоколо.
- Ние нямаме дом. Домът ни е разрушен, а родителите и годеникът ми са загинали. - от сините очи се отрониха сълзи.
- И какво възнамеряваш да правиш с това бебе на ръце?
- Не знам! Още нищо не съм измислила...
- Как се казваш? - попита летецът.
- Катя...
- Слушай какво ще ти кажа, Катя, просто не мога да ви оставя на улицата с бебето. Ела с мен! Тази вечер ще пренощувате в моята стая, а утре ще измисля нещо – намръщено каза мъжът.
- Неудобно ми е, другарю, да ви притеснявам, но заради бебето ще дойда у вас – зарадвано отговори Катя. – Прощавайте, как да ви наричам, капитане?
- Наричай ме Саша и моля те говори ми на ти – каза той и вдигна чантата с багажа u.
Общежитието на Саша се оказа на стотина метра от болницата. В малката, оскъдно обзаведена стаичка беше топло. Катя сложи бебето на пружиненото легло, изми ръцете си в общата баня в края на дългия коридор и се зае да храни и преповива малката си дъщеричка. През това време благодетелят им нареди на масата “богата” трапеза от офицерската си дажба: малко черен хляб и една консерва. На керосинов котлон завираше чайник.
- Заповядай на масата - покани я Саша, когато бебето, заситено, заспа.
- Много благодаря, но аз не съм гладна - наведе глава Катя.
- Нама такива положения! Тук командвам аз.
Момичето приседна до масата срамежливо и неуверено.
На сутринта летецът, който бе пренощувал у приятеля си почука на вратата.
- Е, как мина нощта? Добре ли спа малката?
- Да, всичко е чудесно! Много, много ти благодаря!
- Аз пък ви уредих и стаичка. Нашата портиерка, баба Маша дава една стая под наем срещу храна. Трябва да храни мъжа си – инвалид от Първата световна война, а нейната заплата доникъде не стига.
- Но аз нямам пари – уплашено отговори Катя.
- Виж какво съм измислил! Аз ще давам храна на баба Маша, аз съм сам човек, а офицерските дажби не са малки. Ще помагам и на тебе с детето, а един ден, като поотрасне момиченцето ще го дадеш на ясли и ще започнеш работа. Тогава ще се оправим. Съгласна ли си? И въобще да не ти е неудобно от нищо!
- Просто нямам думи. Не зная как ще успея да ти се отблагодаря. Ниско се прекланям пред твоята доброта! - и Катя се разплака.
Саша се намръщи и излезе навън да запали папироса.
И така, Катя и бебето заживяха при баба Маша. Дъщеричката си нарече Александра в чест на благодетеля им.
Саша след полетите често се отбиваше при Катя и детето. Суровият човек се стопяваше от блаженство, когато вземаше бебето на ръце и непохватно го разнасяше из стаята. След всяка командировка той носеше по нещичко на детето – било малко захар, било няколко ябълки или бонбонки. Рожденият ден на малката Аля отпразнуваха с кутия истински бисквити и бутилка вино.
През това време Катя се сприятели с две съседки и двете вдовици.
- Блазе ти, Катерина – казваше Варвара, - мъжете са кът, пък ти с малко дете какъв кавалер си намерила! Грижовен и парички си има. Ех, дай на мене такъв мъж, на ръце ще го нося, а пък ти нито веднъж не си го оставяла да преспи у вас. Той да не е от желязо?! Ще те зареже , помни ми думата! Голяма си будала, Катя!
- Но ние сме само приятели, той просто ми помага, за любов и дума не става – всеки път отговаряше Катя.
- Не, ти определено нямаш акъл - казваше Людмила. - Чуй какво ще те посъветвам! Личи си колко много Саша обича детето ти. Бъди по–хитра! Ако искаш детето ти да не живее в мизерия, подай молба до съда, че Саша е бащата на Аля и ще го накараш да ти плаща издръжка до нейното пълнолетие.
Лека-полека, ден след ден “доброжелателните” съседки съумяха да убедят Катя в правотата си. И всичко уж за доброто на детето u. В един мразовит ден Катя остави Аля при Варвара и отиде до съда. Съседките предложиха услугите си да бъдат свидетелки, че Саша е бащата на детето. Че те често го виждали да нощува при Катя. А в ония времена това стигаше за пред закона.
Саша, без да подозира коварството на младата жена, продължаваше да ги навестява и да помага с каквото можеше.
След един месец той получи призовка да се яви в съда. Колко огромно беше неговото учудване, когато на скамейката за потърпевшите той видя Катя с ниско наведена глава.
- Станете, съдът започва!
Всичко, което стана след тези думи на съдебния чиновник, премина през съзнанието на Саша, като ураган. Мънкането на Катя, свидетелските показания на съседките... Накрая съдията обяви:
- Предоставям думата на обвиняемия, а след това ще произнеса присъдата. Моля, подсъдими, слушам ви!
В първия момент Саша се стъписа, после се посъвзе и стана.
- Уважаеми другарю съдия! Когато започна войната, аз бях на 30 години. Спортувах парашутен спорт и се записах в школата за пилоти. Тежки боеве, загуби на бойни другари, навсякъде кръв и разруха. Това ме е калило и направило груб и суров човек. Но и аз, както всички хора, искам малко топлинка! И защото вече съм на възраст, когато човек трудно създава семейство, та затова се привързах към Катя и Аля. Може би съм груба и непохватна, но аз съм жена! Просто през войната е по-лесно де те мислят за мъж!
И пред шокираните хора в съдебната зала Саша разкъса войнишката си риза и пред смаяните очи се показа хубава женска гръд в бял сутиен.
Катя припадна.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
veselanz

avatar

Брой мнения : 566
Join date : 18.07.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   Чет Авг 27, 2009 1:12 am

Разказ с неочакван край



Скъпи съпруже

Пиша ти това писмо, за да ти кажа, че те напускам.

Бях добра съпруга 7 години, но няма с какво да се похваля. Последните две седмици бяха пълен ад. Шефът ти се обади, за да ми каже, че си напуснал работа и това беше последната капка.

Миналата седмица, когато се прибра от работа не забелязала, че си бях направила прическа и маникюр, че сготвих любимото ти ядене и дори носех секси бельо. Прибра се, нахрани се за две минути, гледа телевизия и легна да спиш. Дори не ми каза, че ме обичаш и не мо докосна. Или ми инзеверяваш, или не ме обичаш, което и да е от двете няма значение.

П.С. Ако се опитваш да ме намериш, недей. С БРАТ ти се преместихме в Западна Вирджиния. Приятен живот!

Подпис: Бившата ти жена

Отговорът:

Скъпа бивша съпруго,

Твоето писмо е най-хубавото нещо, което ми се е случвало през последните години. Наистина бях женен за теб седем години, въпреки че може да поспорим колко добра съпруга си била.

Гледам телевизия, за да заглуша постоянното ти мрънкане (но не помага).

Наистина забелзах, че си се постригала миналата седмица. Първата ми мисъл обаче беше, че приличаш на мъж, а майка ми ме учила “когато не мога да кажа нещо добро, да замълча”. Когато сготви любимото ми ядене, явно си ме объркала с БРАТ ми, защото не ям агнешко от седем години.

Отидох да спя, защото етикета $49,99 на новото ти бельо още стоеше. Молех се да е съвпадение, че брат ми ми взе $50 назаем същата сутрин.

Въпреки всичко това, аз още те обичах и смятах, че може да го преодолеем. Затова, когато разбрах, че съм спечелил 10 милиона долара от тотото, напуснах работа и купих два билета до Ямайка. Когато се прибрах обаче, теб вече те нямаше.
Предполагам, че всичко си има причина. Надявам се да получиш това, което винаги си искала. Адвокатът ми каза, че благодарение на твоето писмо няма да получиш и стотинка от мен.

П.С. Не знам дали съм ти казвал, но брат ми Карл, всъщност е роден Карла. Надявам се това да не е проблем.

Подпис: Червив с пари и Свободен!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
принцес
Admin
avatar

Брой мнения : 1533
Join date : 22.09.2009
Age : 38

ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   Вто Окт 27, 2009 3:43 pm

Звъни телефона:

- Ало, сеньор Родригес? Обажда се Ернесто, иконома на вашата лятна вила.
- Да, Ернесто, аз съм. Да не се е случило нещо?
- Иксха да ви кажа, че вашият папагал...умря,
- Как така умря? Призьорът ми от международни състезания?
- Да, сеньор.
- По дяволите, толкова пари съм дал за него. От какво умря?
- Яде отровено месо.
- Отровно? Кой го е нахранил с него?
- Никой, сеньор. Само хапна малко от умрелия кон.
- Кой кой?
- Вашият арабски жребец.
- КАКВО? Моят арабски жребец е мъртъв също?
- Да, сеньор. Той тегли една кола с вода и издъхна.
- Ти в ред ли си? Каква кола с вода?
- Такава, с която потушавахме пожара.
- Господи, пожар?
- Да, във вашата къща. Завесата се запали от свещта.
- По дяволите!!! Искаш да кажеш, че ми е изгоряла къщата от една свещ?
- Да, сеньор.
- Защо си палил свещ, Ернесто?
- За погребението, сеньор.
- КАКВО ПОГРЕБЕНИЕ?!!!?
- Вашата жена, сеньор. Прибира се късно една нощ, а аз помислих, че е крадец и я ударих с вашия нов стик за голф Taylor Made r7 SuperQuad 460

......... Дълго мълчание.........

- Ернесто, ако си ми счупил новия стик за голф, не знам какво ти се пише направо!!!!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Ники
Admin
avatar

Брой мнения : 1483
Join date : 10.07.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   Пет Окт 30, 2009 4:53 pm

МАЛКИЯТ ПРИНЦ
Антоан дьо Сент Егзюпери

…Но се случи така, че след като дълго бе вървял сред пясъци, скали и снегове, Малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.
- Добър ден – каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
- Добър ден – казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? – попита ги той смаян.
- Ние сме рози – казаха розите.
- А! – рече Малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена по рода си в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
“Ако види това – каза си той , - тя ще бъде много обидена…”
А след малко си каза: “Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено цвете, а съм притежавал една обикновена роза…” И легнал на тревата, той заплака.
Тъкмо тогава се появи лисичето.
- Добър ден – каза лисичето.
- Добър ден – отговори учтиво Малкият принц и се обърна, но не вида нищо.
- Аз съм тук, под ябълковото дърво…
- Какво си ти? – каза Малкият принц. – Много си хубаво…
- Аз съм лисиче. - рече лисичето.
- Ела да играеш с мене – предложи Малкият принц. – Толкова ми е тъжно…
- Не мога да играя с тебе – каза лисичето. – Аз не съм опитомено.
- Ах, извинявай – рече Малкият принц.
Но след като помисли, добави:
- Какво значи “да опитомяваш”?
- Това е нещо отдавна забравено. То значи “да се свържеш с другите”.
- Да се свържеш с другите ли?
- Разбира се – каза лисичето. – За мен сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребно. За теб аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света…Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се крия под земята, шумът от твоите стъпки ще ме вика като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя. Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…
Лисичето млъкна и дълго гледа Малкия принц.
- Моля ти се…опитоми ме – каза то.
- Какво трябва да направя? – каза Малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисичето. – Отначало ще седнеш малко по далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки път ти ще можеш да сядаш малко по-близо…
Така Малкият принц опитоми лисичето. И когато наближи часът на заминаването, лисичето каза:
- Ах!….Аз ще плача.
- Ти си виновно – каза Малкият принц, - не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…
- Разбира се – каза лисичето.
- Но ще плачеш! – каза Малкия принц.
- Разбира се – каза лисичето.
- Но тогава ти не печелиш нищо!
- Печеля – каза лисичето – заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види розите.
- Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквото бе моето лисиче. То беше лисиче, подобно на сто хиляди други лисичета. Но аз го направих мой приятел и сега то е единствено в света.
-И розите се почувстваха много смутени.
- Вие сте хубави, но празни – каза им Малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз… Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна пак при лисицата:
- Сбогом … - каза той.
- Сбогом – каза лисичето. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
silvia-73

avatar

Брой мнения : 122
Join date : 01.06.2009
Age : 43
Местожителство : софия

ПисанеЗаглавие: Погалихте с 5 рози част 2   Пет Яну 29, 2010 7:57 pm

silent


Последната промяна е направена от silvia-73 на Вто Ное 24, 2015 10:29 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://silvia-73.mylivepage.com/
kovak

avatar

Брой мнения : 5
Join date : 12.07.2009

ПисанеЗаглавие: То се събуди...   Съб Апр 10, 2010 4:13 am

То се събуди...



То се събуди, разтърка очите си. Протегна се. Изведнъж очите му се обляха от много силна, ярка светлина. То отвори първо едното си око, но не доби представа къде се намира с него. Отвори и другото. С премигвания и полуотворени очи огледа помещението. Светлината беше много силна и много го дразнеше. Намираше се в обширна голяма бяла стая, на която стените излъчваха тази дразнещо ярка, бяла светлина. То беше голо, чисто голо. Но какво от това? В главата му минаваха хиляди мисли, хиляди въпроси, нито един отговор.

Какво е то? Кой е? Защо е тук? От къде е? Какво е това място? Защо не помни нищо? Въпросите продължаваха до безкрайност. То се изправи от леглото, и то бе чисто бяло. Легло - ето, знаеше значението на тази дума. Знаеше, че леглото е легло. Първият отговор дойде. „Има надежда" - помисли си То. Стана и тръгна да върви, но не можа да се задържи и падна. „Ох, заболя ме! Болка! Откъде знам тези думи и значенията им, а не знам кой съм, не знам какво съм, от къде съм, защо съм тук! Не мога да се движа! Защооооо?"

Заболя го главата. Направи опит да се изправи, като се набра на леглото, не успя. То удари ядосано с ръка по леглото и извика:

- Защоооо?
Направи следващ опит да се изправи чрез набиране, този път успя да се прекатури върху леглото. Почувства се много уморено. То усети, че някаква течност се стичаше по врата му. „Пот!"

То забърса потта си с ръка, после издаде някакъв стон, не, по-скоро вой, който звучеше толкова тъжно, колкото плач. Очите му се насълзиха. Да, то плачеше. Знаеше и тази дума.

Сви се на кълбо, закри очите си с ръка. Воят, който то издаваше, понамаля. Премина на стенание. После спря. То заспа.

Събуди се от интересна миризма. Отвори очи. Отново тази ужасна светлина. То подуши въздуха, от тази миризма корема взе да му къркори. „Храна!" Поредната дума, чието значение знаеше, но не знаеше защо и от къде. Да, той определено бе гладен, и то доста гладен.

На около два метра от него имаше чисто бели стол и маса. На масата имаше поднос със храна. Тя ухаеше толкова приятно и съблазнително.

То се изправи. Боже, та то не може да ходи. Как ще стигне до храната? Намръщи се. Но коремът му къркореше... не спираше да къркори. Гладът бе обзел цялото му съзнание. То стъпи на белия под. Поколеба се. „Там има храна, аз съм гладен. Трябва да стигна до там. Трябва. Трябва. Трябва да ям нещо." То се изправи. Запази равновесие, като разпери ръце. Опита да пристъпи напред, вдигна единия крак, поколеба се. После плахо стъпи. Първата крачка. Опита да премести другия крак, но той се бе вдървил, не мръдна. Опита пак, вдигна го и се строполи на земята. Удари се в леглото. Почна да лази. Лазеше стремително към масата с храна. Стигна до стола.

А сега? Набра се на стола. Приятната миризма му даваше сила. Хвана се и за масата, за да си помогне. В крайна сметка успя да седне на стола. Беше се отново препотил. Това нямаше значение сега, нали бе стигнал до желаната храна. Също така въобще не му пукаше, че при падането му си бе ударил рамото в леглото и сега то бе синьо и го болеше. Но гладът бе по-силен. То погледна подноса, в паничката пред него имаше превъзходна зеленчукова супа, в друга плитка чинийка имаше свинска пържола с картофи и салатка от домати и краставици за гарнитура. В една кана имаше направен айран. Той си наля в една от чашите, които стояха около каната. Той си взе питка от една панерка, която стоеше встрани от всичко това. Отхапа първия си залък хляб, усети първия вкус. Хареса му. Почна да сърба супата си с такъв апетит, все едно е първата му супа - но то това е първата му супа. От там се прехвърли на пържолата. Погледна я - как да я изяде? Взе ножа и вилицата, наклони леко глава надясно, а след това наляво и почна да я нарязва на малки парченца точно както трябва. Наряза я цялата и чак тогава взе да се храни. Отново възникнаха въпроси - откъде знае това? Кой е „то"? Какво е? И защо съществува затворено зад тези бели стени? Какво има отвъд тях?

Нахрани се. То изпи цяла чаша айран. После погледна към леглото си и се намръщи. Трябваше да се повтори всичко отначало. То се изправи, знаеше, че пак го чака поредното падане, но реши че трябва да се научи да ходи. Направи първата крачка и се залюля наляво, но запази равновесие, разперил ръце. Направи втората крачка. Да, той вече се научи да балансира. След като опита трета крачка, пак тупна долу на пода. Е, почти, но пак направи повечко крачки - стигна до три.

Започна да лази, и лази до леглото. Там се изправи и отново почна да опитва да ходи, този път опирайки се на леглото. Да, така беше значително по-лесно. Направи няколко обиколки на леглото, подпирайки се на него и реши, че вече е готов да опита самостоятелно. Пусна се от леглото и тръгна в посока към масата отново. Да, той вече ходеше още плахо и бавно, но пазеше равновесие, макар и трудно да му се отдаваше от началото, след два-три часа и още 5-6 падания вече се справяше, без да пада. Но умората го тръшна и то отново си легна в леглото и заспа.

Този път то сънува. Беше на място сред много дървета - гора, да, той знаеше какво са дървета, знаеше и какво е гора, но не си спомня откъде и дали е виждал такива. То вървеше из тази гориста местност, най-странното беше, че то носеше дрехи в този негов сън. Бе облечено в спортен панталон и тънка блузка с дълъг ръкав. Разхождаше се само и беше щастливо, чувстваше се щастливо. Попадна на една полянка, тя беше цялата от диви ягоди. То извади едно пликче от джоба си и почна да бере ягоди. А те бяха така сочни и хубаво узрели. То взе една ягода и я нагъна цялата в устата си. Не бе хапвал по-вкусно нещо през живота си. А дали някога въобще бе опитвал ягода?

То посегна към друга, вече за да я слага в кесийката, но тя беше черна. Посегна към следваща, тя също бе черна, той я докосна и тя стана на прах. Но не каква да е прах. Да, определено това не бе прах, беше пепел. То погледна към небето, което преди малко беше ясно и слънчево, а сега то бе мрачно и тъмно...

То се събуди цялото облято със пот. Изправи се и се хвана за главата. Много бе объркан. Какво бе това място? Сън ли бе просто или някакъв далечен спомен? Защо ягодите почерняха? Какво се случи в действителност в този сън? Защо не бе гол като тук, а облечен? Точно сега усети чувството за срам. Тук дойде и една друга мисъл, която по-скоро беше прозрение. То имаше член, значи бе мъж. Мъже и жени. Да, това бяха двата пола, за които се сети. А се сети и за друго много важно. Че той, освен, че огладнява, има и други нужди, да ходи на тоалетна, а той още не бе ходил по тези нужди. А му се ходеше по малка нужда. Огледа бялата стая и видя в един ъгъл тоалетна чиния, бяла тоалетна чиния.

То отиде до нея и се облекчи. Да, за това нямаше никакви проблеми. После усети отново глад и погледна към масата. Тя бе отново заредена добре с храна. То си погледна ръцете. Имаше нужда да се измие, както ръцете, така и тялото си. Имаше гореща нужда от душ. Само че в стаята нямаше никъде нито душ, нито вана

Само една чешма близо до тоалетната чиния. То отиде при нея и отвъртя крана за топлата, после и крана за студената вода. Направи си я подходяща за да се поизмие. И почна, първо изми очите и лицето си. После почна тялото, откъм гърдите, през подмишниците, после члена и задника. Спусна се и към краката. После се огледа, но за съжаление нямаше с какво да се избърше. То постоя така мокро известно време, докато изсъхне. После седна на маса за хранене, погледна гозбите. Беше много гладен, но нещо нямаше апетит след този сън. Започна да си го анализира. В него то бе облечено, сега защо не е?

В него то беше на друго много по-хубаво място с растителност, а тук е в някаква... стая. Най-важното, до което стигна във разсъжденията си - там се чувстваше щастливо, волно, свободно, а тук бе затворено в бяла и много светла стая. Тук имаше най-необходимото. Храна и легло. Но дали бе свободно? Не.

То хапна малко от супата, после стана от масата. И тръгна до близката стена. Докосна я. Тя бе мека и леко топла. То опря ухото си до нея. Звукът, който чу, беше някак си глух и неестествен. Той представляваше леко жужене, и приглушени вибрации. То удари леко по стената с ръка, не се чу никакъв шум, само усети потъването на ръката си в стената. То удари пак този път по-силно. Ефектът беше същият.

То поклати глава и тръгна да обикаля стаята, отначало ходом леко, после забърза крачка и накрая откри, че може и да тича. То тичаше толкова силно, колкото можеше, бе събрало доста енергия за изразходване. Направи три обиколки и вече нямаше сили, гърдите взеха да го горят от умора. Отиде до масата и изпи цяла чаша с айран на един дъх. Закашля се. За малко да се задави, но този път не можа. То въздъхна. Избърса потта от главата си и отиде до мивката. Там повтори процедурата от преди малко. Добре се изми. Проблемът с кърпата обаче си оставаше. Нямаше кърпа. И то отново стоя на едно място до чешмата, докато изсъхне. Когато изсъхна, отиде да се нахрани.

Приключи с яденето и сега вече дойде въпроса „какво да прави"?

Отиде и седна на леглото. Стоя така без да мръдне известно време. После рязко погледна под леглото. Там нямаше нищо. Празно и тъмно, леко прашно.

После извика:

- Кой съм аз? - нямаше никакъв ефект. - От къде съм? - продължи да вика. После повтори въпросите си още по-силно, и пак още по-силно. Но ефектът бе същият - никакъв отговор.
- Защо съм тук? - извика, вече без да се напряга, след което заплака и каза съвсем тихо изпод сълзите си: - Защо ме държите, тук?
След като си поплака, заспа.

Когато се събуди, имаше неотложна нужда да ходи по голяма нужда. Свърши това велико дело. После се изми и въздъхна. Тази въздишка бе въздишка на отчаянието и скуката. Реши, че не е зле пак да побяга. Тичането го разтоварваше и развличаше при липсата на друго занимание. Този път направи пет обиколки и тогава колабира. Но този път реши да не поема веднага течност. А първо седна, почина си. После отиде да се измие. За негово учудване, този път до чешмата имаше душ, а встрани от него сапуниерка със сапун и един шампоан поставени върху бяло рафтче в стената. В пода под душа имаше направен улей, в който да се стича водата. То се наслади на прекрасния душ. Стоя под него сигурно час. Но то тъй като не знаеше нито колко е часът, нито дали е ден или нощ, не му пукаше колко време е минало. Не бързаше за никъде.

То спря водата и погледна до рафта. Там имаше прекрасен бял халат за баня. То се намъкна в него. Определено се почувства доста свежо. Сега се усмихна, може би за 1-ви път. Почувства се много добре. Седна да яде. Ядеше със страшен апетит. Този път имаше страхотен апетит. Пък и мусаката, като че ли му се услади. Изпи накрая и 2 чаши айран. Този път на масата имаше и десерт. От който той потръпна от удоволствие. Десертът беше една купичка с ягоди. Божичко, ягоди. Той се усмихна още повече и я нападна...

Ягодите свършиха много бързо. То се усмихна самодоволно. За миг забрави за всички тия въпросителни във главата си.

Поседя така около 2-3 минути, без да мисли, изпита някакво особено задоволство. То се изправи и почна да се разхожда напред-назад из стаята. Реши, че няма смисъл да прави опити да задава поредните въпроси. Пак нямаше да му отговорят. Като му омръзна, реши да провери какво знае като значения и какво не. Легна на леглото и почна да мисли на глас:

- Аз имам 2 ръце... - То си вдигна ръцете.. - също и 2 крака - последователно помръдна и краката си. То се замисли малко, после пак продължи:
- Знам, че имам и сърце, то се намира тук, под гърдите ми. - То сложи ръка на гърдите си. - Да, а по-надолу се намира черният ми дроб, около сърцето са ми белите дробове, стомахът ми е тук... - то погали коремчето си. - Имам си и... - То се усмихна - член, само че да имаше с коя да го пробвам. - това го развесели и то се разсмя. Смехът му отекна в стаята. След което то пак стана тъжно.
- Ще си остана девствен, ако съм го правил, то нищо не помня. - почнаха да му сълзят очите. След което се унесе в сън.
То отново сънува. Този път се намираше в друга стая. Но тя доста се различаваше от неговата бяла стая. Тя бе облепена с тапети и имаше огромно огледало, а то се излежаваше на огромна спалня, до него лежеше някой. Този някой се събуди. То бе много красива жена. Тя се усмихна и каза:

- Обичам те. - После се гушна в него и го целуна по устните. После пусна ръката между краката му, след което то се настани върху нея. Целуна я по шията, после се прехвърли върху гърдите и, поигра си първо с едното, после с другото зърно, жената изпадна в екстаз и не издържа. Преобърна го...
Те правиха много бурна и страстна любов. Когато приключиха, жената стана и застана до прозореца. И се вторачи навън много изплашено. Това го стресна и то също се изплаши.

- Всичко е изчезнало, няма го - Каза тя и започна да плаче. - Няма го, няма го света... - то застана до нея и погледна през прозореца. Отвънка имаше само празнота, черно-сива празнота. После докосна жената до него, но нея я нямаше. То стоеше само в една черно-сива празна стая до прозореца, който гледа към нищото.

Събуди се с вик. Изправи се на леглото хвана се за главата и почна да се клати напред-назад. То трепереше цялото.

Стана от леглото и се насочи към душа, след като мина през тоалетната чиния. Тръгна да пуска водата, но нещо му направи впечатление. Срещу душа имаше отворена врата в стената. То се поколеба. Пусна крана за водата. Тръгна към врата. Обзе го страх, побиха го тръпки. То отново се спря. После тръгна. Излезе на също тъка добре осветен бял коридор. То тръгна по него. В коридора стените бяха същите като в стаята му. То ги докосна, за да се убеди. В дъното на коридора се виждаше тъмните очертания на врата. То не бързаше. Вървеше плахо и бавно. То се провикна :

- Има ли някой? Кои сте вие?
Отново не получи отговор. Продължи да върви към тъмната врата с надеждата, че там са така жадуваните му отговори. Вече толкова много ги желаеше, че даже би умряло за тях.

Стигна до тъмнината. Надникна леко вътре, но нищо не видя, освен мрак.

Реши се да влезе. Влезе. Щом стъпи вътре и срещу него блесна светлина. Тя бе от огромен екран. То направи още няколко крачки и видя пред себе едно кресло, обърнато към екрана. То седна на креслото. То беше нервно. На екрана се показа човешко лице:

- Здравей. - каза образът от екрана. - Зная, че имаш много въпроси, и сега ще ти отговоря на някои. Но и аз нямам всички отговори. Но ще ти отговоря на основните. На другите сам ще трябва да си отговориш.
- Какво съм аз? - то зададе въпроса който най-много го глождеше.
- Да, с това ще започнем. Ти си оригинално копие на разума и тялото на човешките същества, които са живели преди стотици години на една планета, която човеците са наричали „Земя".
- Аз съм клонинг? - то се изчерви.
- Не точно клонинг, а много повече от това. Ти си изкуствено създаден обект, но не клониран. Ти си възпроизведен и подобрен. И в теб се събират познанията на цялата човешка култура. Ти нямаш спомени, защото не си част от един човек. Ти си самостоятелна личност. Различна - подобрена личност. Нова личност. Ти ще си началото на новата човешка раса.
- И все пак съм експеримент? - не бе много доволно от този факт.
- Успешен експеримент. - лицето от екрана се раздвижи.
- А какво е станало с останалите от моя вид?
- За съжаление, не зная точно. Само знам, че са се самоунищожили, по някакъв начин.
- Защо? - при този въпрос то се насълзи.
- За съжаление, не знам. Но не се притеснявай, ти ще я възродиш.
- Как? Аз не съм двуполов.?
- Да, вече разбрах и този факт. И затова ще се погрижа, погледни в ляво от теб. - то се обърна в ляво от него. Но зърна само мрак. В този момент там се освети едно бяло легло, а на него лежеше момичето от неговия последен сън. Тя лежеше чисто гола, цялата омотана с разни кабели и системи. То се изправи и тръгна към нея. В този момент светлината угасна и тя изчезна. Когато отиде на мястото, дето трябваше да е леглото с момичето, там нямаше нищо.
- Спокойно - обади се лицето от екрана. - Има време ще сте заедно. Още не е завършена.
- А ти кой си? - то отново седна.
- Аз, всъщност, съм ние. Но трудно ще го възприемеш. Защото ние сме много стара и много напреднала раса. Ние възкресяваме светове като вашия. За да спестя поредния ти въпрос, ти се намираш в космоса около твоята планета.
На екрана се показа планетата Земя. То се вторачи в нея. И зададе последният си въпрос:

- Кога ще отида там?
- Когато ви подготвя за това. Но не се притеснявай, ще стане скоро. Просто още не си готов, както и тя. Вие трябва да си вземете поука от това, което са сторили вашите предци и да се погрижите да не се повтаря.
- Но как?
Лицето не отговори. Екранът изгасна и изчезна.


Костадин Койчев - kovak
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://kovak.free.bg/
AURA

avatar

Брой мнения : 35
Join date : 22.05.2010

ПисанеЗаглавие: МАЙКА   Чет Май 27, 2010 3:05 pm

МАЙКА

За всички майки ,настоящи и бъдещи...
Да бъдеш майка!
ТИ беше на 1 година... ТЯ те хранеше, къпеше, обличаше... Отблагодари й се, като плачеше по цели нощи и не я оставяше да поспи...
ТИ беше на 2 години... ТЯ те научи да стоиш здраво на краката си и да вървиш уверено... Отблагодари й се, като побягваше всеки път от стаята, щом тя те повикаше...
ТИ беше на 3 години... ТЯ приготвяше с огромно старание най-вкусните храни за теб... Отблагодари й се, като тайно изсипваше под масата онова, което е в чинията ти...
ТИ беше на 4 години... ТЯ постави в ръката ти най-красивите цветни моливи и те научи да рисуваш... Отблагодари й се, като изрисува и надраска всичките стени вкъщи...
ТИ беше на 5 години... ТЯ те облече в най-новата ти и красива рокля и те пусна да си играеш... Отблагодари й се, като нагази още в първата локва, която ти попадна...
ТИ беше на 6 години... ТЯ всеки ден вървя заедно с теб до училище... Отблагодари й се, като плачеше и крещеше “Не искам да ходяяя...” по целия път до там...
ТИ беше на 7 години... ТЯ ти подари най-хубавата топка, която успя да намери и купи... Отблагодари й се, като още същия ден счупи с нея прозореца на съседите...
ТИ беше на 9 години... ТЯ ти намери най-добрият учител по пиано... Отблагодари й се, като не учи нотите нито ден...
ТИ беше на 10 години... ТЯ те води с колата навсякъде, където поискаш – от уроците по танци до купоните и рождените дни на приятелите ти... Отблагодари й се, като всеки път изхвърчаваше от колата, дори без да погледнеш към нея и думичка да кажеш...
ТИ беше на 11 години... ТЯ заведе теб и твоята приятелка на кино... Отблагодари й се, като й каза: “Ти седни на друго място, не до нас!”...
ТИ беше на 12 години... ТЯ не искаше да гледаш вредните за теб ТВ предавания и програми... Отблагодари й се, като ги гледаше всичките, когато тя не си беше вкъщи...
ТИ беше на 15 години... ТЯ те изпрати през ваканцията на летен лагер в чужбина... Отблагодари й се, като не й написа нито ред и дори картичка не й изпрати от там...
ТИ беше на 17 години... ТЯ ти позволи да отидеш с гаджето си на купон извън града... Отблагодари й се, като не се обади и се прибра вкъщи едва на разсъмване...
ТИ беше на 19 години... ТЯ пое всичките ти разходи за университета, закара те с колата си до общежитието, пренесе ти багажа... Отблагодари й се, като не й позволи да те прегърне и целуне пред приятелите ти, като си тръгваше...
ТИ беше на 21 години... ТЯ искаше да ти даде съвет във връзка с професионалния ти живот и кариерата ти... Отблагодари й се, като й каза: “Аз няма да бъда като теб!”...
ТИ беше на 22 години... ТЯ с гордост и умиление те аплодира на тържеството по повод дипломирането ти... Отблагодари й се, като й поиска пари за обиколка на Европа...
ТИ беше на 24 години... ТЯ поиска най-после да я запознаеш с момчето, с което излизаш вече близо година... Отблагодари й се, като в отговор й каза, че ти ще прецениш кога да стане това...
ТИ беше на 25 години... ТЯ плати всичките разходи по сватбата ти, беше много развълнувана, но и много щастлива, да те види като булка... Отблагодари й се, като се пренесе да живееш на другия край на света...
ТИ беше на 30 години... ТЯ се опита да ти даде някои полезни съвети за отглеждането на бебето... Отблагодари й се, като й каза да престане с тези остарели разбирания и примитивни методи...
ТИ беше на 40 години... ТЯ ти се обади и ти напомни рождения ден на близък роднина... Отблагодари й се, като й каза троснато, че си затрупана с работа и й затвори телефона...
ТИ беше на 50 години... ТЯ се разболя тежко и когато в края на седмицата ти отиде да я видиш, тя много се зарадва. Отблагодари й се, като й каза, че като остареят, хората се превръщат отново в капризни и глезени деца...
И един ден ТЯ... си отиде от ТЕБ... В този миг всичко, което до тогова ти се е искало да направиш за НЕЯ но не си намерила време или начин да го сториш, изведнъж се стоварва върхуТЕБ като мълния! И пареща болка раздира сърцето ти... Затова, ако все още ТЯ е до ТЕБ, СЕГА я обичай по-силно от всякога! И направи така, че ТЯ да го почувства... Защото ТЯ го заслужава, повече от всеки друг в живота ти!!! ТЯ - ТВОЯТА МАЙКА!...


Автор - анонимен
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Гери

avatar

Брой мнения : 343
Join date : 16.03.2010
Age : 21
Местожителство : МайнЪ Таун

ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   Пет Май 28, 2010 5:53 pm

ЛАТИНОАМЕРИКАНЕЦЪТ

Наближаваше шест часът, затова реших да си купя една бира, да изляза навън и да се изтегна в някой шезлонг край басейна, за да уловя малко от късното следобедно слънце.

Влязох в бара, купих си бирата, изнесох я навън и тръгнах през градината към плувния басейн.

Беше хубава градина с обширни тревни площи, лехи с азалии и високи кокосови палми. Вятърът силно духаше във върховете на палмите и караше листата да съскат и пропукват, сякаш пламтяха. Виждах сноповете големи кафяви орехи, увиснали под листата.

Около басейна имаше много шезлонги и бели масички под огромни пъстри чадъри, край които седяха загорели мъже и жени по бански. В басейна имаше три-четири момичета и около дузина момчета, които пляскаха във водата, вдигаха страхотна врява и си подхвърляха някаква гумена топка.

Спрях се и ги загледах. Момичетата бяха англичанки от хотела. За момчетата не знаех нищо, но говореха като американци и реших, че най-вероятно са курсанти, слезли на брега от американския учебен кораб, който сутринта беше пристигнал в пристанището.

Седнах под един жълт чадър, където имаше четири свободни места, налях си бирата, запалих цигара и блажено се изтегнах назад.

Беше ми много приятно да седя така на слънцето, да отпивам от бирата си и да дръпвам от цигарата. Приятно ми беше да седя и да наблюдавам къпещите се, които пляскаха из зеленикавата вода.

Американските момчета чудесно се разбираха с англичанките. Бяха достигнали етапа, в който се гмуркаха под водата, хващаха ги за краката и ги вдигаха нагоре.

Точно тогава забелязах някакъв дребен възрастен човечец, който пъргаво крачеше по ръба на басейна. Беше облечен в безупречен бял костюм и вървеше много бързо, с лека подскачаща походка, като при всяка крачка се повдигаше високо на пръсти. На главата си имаше голяма кремава панамена шапка, припкаше край басейна и оглеждаше хората и столовете.

Спря до мен и се усмихна, разкривайки два реда много дребни, неравни, леко пожълтели зъби. Аз също му се усмихнах.

— Извинете, моля, може аз седна тук?

— Разбира се — отвърнах. — Сядайте.

Той подрипна зад стола, провери здравината му, после седна и кръстоса крака. Белите му обувки от шевро бяха целите на дупчици — за проветрение.

— Хубава вечер — каза той. — Тук в Джамайка всички вечери хубави.

Не можех да определя дали говореше с италиански или испански акцент, но бях сигурен, че е латиноамериканец. А беше и доста стар, като го погледнеш отблизо. Сигурно някъде около шейсет и осем — седемдесет.

— Да — отвърнах. — Тук е прекрасно.

— И кои, ако аз смея запита, са всички тез? Тез не хотелски хора. — Той сочеше къпещите се в басейна.

— Мисля, че са американски моряци. Американци, които се учат за моряци.

— Разбира се, те американци. Кой друг на свят може вдига такъв шум. Вие не американец, нали?

— Не — отвърнах. — Не съм.

Изведнъж един от американските курсанти изникна пред нас. От тялото му се стичаше вода, а до него стоеше едно от момичетата.

— Заети ли са местата? — попита той.

— Не — отвърнах.

— Имате ли нещо против да седнем?

— Сядайте.

— Благодаря — каза момчето. В ръцете си държеше пешкир и щом седна, го разгъна и извади отвътре пакет цигари и запалка. Предложи цигара на момичето, но то отказа, после предложи на мен и аз си взех. Дребосъкът до мен каза:

— Благодаря, не, но аз мисля изпуша пура.

Отвори табакера от крокодилска кожа, взе си една пура, после извади и ножче, в края на което имаше ножичка, и отряза края на пурата.

— Ето сега ще ви запаля — протегна запалката си американчето.

— Това няма пали в такъв вятър.

— Разбира се, че ще запали. Винаги пали.

Дребосъкът извади незапалената пура от устата си, наклони глава на една страна и погледна момчето.

— Винаги? — повтори бавно.

— Разбира се, никога не отказва. Или поне когато аз я паля.

Главата на човечето беше все още наклонена встрани и той продължаваше да гледа момчето.

— Така, така, значи, вие казва тоз прочута запалка никога не отказва. Нали това казва?

— Разбира се — отвърна момчето. — Точно така.

Беше около деветнайсет или двайсетгодишно, с дълго луничаво лице с доста остър, като птича човка нос. Гърдите му не бяха много загорели и по тях също имаше лунички и тук-там кичурчета светло-червеникави косми. Държеше запалката в дясната си ръка, готов да врътне колелцето.

— Никога не отказва — повтори той леко усмихнат, защото съзнателно преувеличаваше качествата на малката си гордост. — Давам ви дума, че никога не отказва.

— Едно моментче, моля. — Ръката, която държеше пурата, се вдигна нагоре с отворена длан, като че ли спираше улично движение. — Само едно моментче. — Имаше някакъв странен, мек и безизразен глас и през цялото време не сваляше поглед от момчето.

— Може би ние се хване на един малък бас? — Той се усмихна на момчето. — Не искаш ли ние хване на малък бас дали ваша запалка пали?

— Разбира се, че ще се обзаложа — отвърна момчето. — Защо не?

— Вие обича да се хваща на бас?

— Разбира се. Винаги се хващам на бас.

Мъжът замълча и започна да разглежда пурата си. Трябва да си призная, че начинът, по който се държеше, не ми хареса особено. Имах чувството, че вече се опитва и да спечели нещо, и да накара момчето да се почувства неловко, като същевременно предвкусва удоволствието от някаква своя малка тайна.

Той отново погледна момчето и бавно каза:

— Аз също обича да се хваща на бас. Защо не се хване на хубав бас за това нещо? Хубав, голям бас.

— Един момент — отвърна курсантът. — Не ми е възможно. Но ще се обзаложа на четвърт долар. Ще се обзаложа дори на цял долар или на местни пари, някакви шилинги, предполагам.

Дребосъкът отново замаха с ръка.

— Слушай мен. Сега ние ще се забавлява. Ще се хваща на бас. После се качва в моя стая в хотела, дето няма вятър, и аз се хваща на бас, че ти не може запалиш твоя прочута запалка десет пъти поред, без да откаже нито веднъж.

— Обзалагам се, че мога — каза момчето.

— Много добре. Чудесно. Ние се хваща на бас, да?

— Разбира се. Залагам един долар.

— Не, не. Аз ти предлага много хубав бас. Аз богат човек, който обича риска. Слушай. Пред хотела стои моя кола. Много хубав кола. Американска. От твоя страна — кадилак…

— Е, е, чакайте малко. — Момчето се облегна назад в шезлонга и се засмя. — Не мога да отговаря с подобна вещ. Това е направо щура идея.

— Въобще не щура. Ти успяваш запали десет пъти поред твоя запалка и кадилак твой. Ти искаш този кадилак, да?

— Разбира се, че бих искал да имам кадилак. — Момчето се усмихваше.

— Добре. Чудесно. Ние се хваща на бас и аз залага моя кадилак.

— А аз какво да заложа?

Дребосъкът бавно отлепи червения бандерол от все още незапалената си пура.

— Аз никога не кара тебе, мой приятел, заложи нещо, което няма. Разбираш?

— Тогава какво да заложа?

— Аз направи това много лесно за тебе, да?

— О’кей. Направете го лесно.

— Нещо дребно, което ти можеш позволиш да дадеш и ако се случи така, че ти загубиш, няма да се чувстваш много зле. Нали така?

— Какво например?

— Например, може би малко пръстче на твоя лява ръка.

— Моето какво? — Момчето спря да се усмихва.

— Да. Защо не? Ти печели, ти взима кола. Ти губи, аз взима пръст.

— Не разбирам. Как така вие взимате пръста?

— Аз го отсека.

— Хиляди дяволи! Що за шантав бас! Мисля, че ще остана само на един долар.

Дребосъкът се облегна назад, разпери ръце с дланите нагоре и леко презрително сви рамене.

— Така, така, така — каза той. — Аз не разбира. Ти казва, че тя пали, а не иска да се басира. Тогава да се откажем, да?

Момчето седеше съвсем неподвижно, втренчило поглед в къпещите се. После внезапно си спомни, че не си беше запалило цигарата. Пъхна я между устните си, скри запалката между шепите и завъртя колелцето. Фитилът се запали и загоря с малко устойчиво жълто пламъче. Така както си държеше ръцете, вятърът изобщо не достигаше до него.

— Може ли и аз да запаля? — обадих се.

— Господи, съжалявам. Забравих ви.

Протегнах ръка за запалката, но той стана и дойде при мен да ми запали.

— Благодаря — казах и момчето се върна на мястото си.

— Добре ли прекарвате? — попитах го.

— Чудесно — отвърна той. — Тук си го бива.

После настъпи тишина. Беше ми ясно, че с нелепото си предложение дребосъкът е успял да наруши душевния покой на курсанта. Той седеше неподвижно и се виждаше как лека-полека вътрешно започва да се напряга. После взе да се върти на мястото си, да се поглажда по гърдите и почесва по врата, докато накрая сложи ръце върху коленете си и забарабани с пръсти по капачките си. Скоро вече потропваше и с единия крак.

— Я нека пак да уточним този ваш бас — каза най-после. — Вие предлагате да се качим в стаята ви и ако запаля тази запалка десет пъти поред, ще спечеля кадилак. Ако откаже само веднъж, тогава ще платя с малкия пръст на лявата си ръка. Така ли е?

— Точно така. Това бас. Но аз мисля, че тебе страх.

— Какво ще направим, ако загубя? Сам ли трябва да си държа пръста, докато го сечете?

— О, не! Това не добре. А и ти може изкушиш и откажеш да държиш пръст. Това, което аз направи, е следно. Аз върже твоя ръка за маса, преди ние започне, и застане до нея с ножа, готов да каже клъц, щом твоя запалка откаже.

— Коя година е кадилакът? — попита момчето.

— Извини. Аз не разбира.

— Коя година — на колко години е кадилакът?

— А! На колко години. Да. Последна година. Съвсем нова кола. Но аз вижда, че ти не обичаш да се басира. Всички американци такива.

Момчето замълча само за миг, през който погледна първо към момичето, а след това към мен.

— Добре — каза рязко. — Ще се обзаложа с вас.

— Чудесно! — Човечето тихичко плесна с ръце. — Прекрасно — каза. — Ние направи това сега. А вие, сър — обърна се към мен, — може би вие бъде така добър да… как се казва… да бъде рефер.

Имаше бледи, почти безцветни очи с мънички блестящи черни зеници.

— Според мен — казах — този бас е безумен. Мисля, че не ми харесва особено.

— И на мен също — каза момичето. Обаждаше се за първи път. — Това е един глупав, шантав бас.

— Сериозно ли възнамерявате да отсечете пръста на това момче, ако загуби? — попитах.

— Разбира се. Също и да му дам кадилак, ако спечели. Хайде. Ние отива в моя стая.

Той се изправи.

— Ти иска първо облечеш дрехи?

— Не — отвърна момчето. — Ще дойда така. — После се обърна към мен. — Ще ми направите голяма услуга, ако дойдете с нас в ролята на арбитър.

— Добре — отвърнах. — Ще дойда, но басът не ми харесва.

— Ти също ела — каза той на момичето. — Ела да гледаш.

Дребосъкът ни поведе през градината към хотела. Сега беше оживен и възбуден и това като че ли го караше да подрипва още по-високо на пръсти.

— Аз живее в странично крило. Вие иска види първо кола? Тя ето тук.

Заведе ни до място, откъдето се виждаше централният паркинг на хотела, спря и ни посочи лъскав бледозелен кадилак, паркиран наблизо.

— Ето я. Зелена кола. Тебе харесва?

— Уха, бива си я! — каза момчето.

— Добре. Сега ние качи горе и види дали ти може спечели нея.

Последвахме го в страничното крило и тръгнахме нагоре по стълбите.

Той отключи вратата и всички се скупчихме в голяма, приятна на вид стая с две легла. На ръба на едното беше преметнат дамски пеньоар.

— Първо — каза човечето — ние пием по едно малко мартини.

Питиетата бяха върху една масичка в отсрещния ъгъл и само чакаха да бъдат приготвени. Имаше и шейкър, и лед, и много чаши. Той се зае с мартинитата, но междувременно бе натиснал звънеца и скоро на вратата се почука и в стаята влезе прислужница.

— А! — възкликна той, остави бутилката с джина, извади портфейла от джоба си и измъкна банкнота от една лира. — Ти сега направиш нещо за мен, моля — каза, като й подаде банкнотата. — Задръж това. Ние тук смята играе една игра и затова аз иска ти намериш две — не, три неща. Аз иска пирони, иска чук и още иска един сатър, месарски сатър, който ти можеш намериш в кухня. Ти можеш намериш тези, да?

— Сатър? — Прислужницата широко разтвори очи и скръсти ръце пред гърдите си. — Искате да кажете, истински сатър.

— Да, да, разбира се. Побързай сега, моля. Аз знам ти може намери тези неща за мен.

— Да, сър. Ще се опитам, сър. Разбира се, че ще се опитам да ги намеря.

И тя излезе.

Дребосъкът раздаде мартинитата. Стояхме и отпивахме от питиетата — момчето с дългото луничаво лице и острия нос, голо, с изключение на избелелите кафяви плувки; англичанката — русо момиче с едър кокал и бледосин бански, което нито за миг не сваляше очи от момчето и го наблюдаваше над ръба на чашата си; човечето с безцветните очи и с безупречния бял костюм, което отпиваше от мартинито и гледаше момичето в бледосиния бански. Не знаех какво да си мисля за цялата работа. По всичко личеше, че латиноамериканецът приема баса сериозно и наистина възнамерява да отсече пръста на момчето. Но какво, по дяволите, щеше да стане, ако момчето загуби? Тогава трябваше да го откараме в болницата с кадилака, който не беше спечелил. Чудо работа щеше да стане, няма що! И изобщо, ако питаха мен, цялата тази история беше идиотска, глупава и напълно излишна.

— Не смятате ли, че басът е доста глупав? — обадих се аз.

— Мисля, че е добър бас — отвърна момчето. То вече беше обърнало едно двойно мартини.

— А аз мисля, че е глупав и нелеп — каза момичето. — Какво ще стане, ако загубиш?

— Няма значение. Като се замисля, не си спомням досега да съм имал полза от малкия пръст на лявата си ръка. Ето го тук, а досега не е направил нищо за мен. Така че защо да не го заложа? Според мен басът е хубав.

Дребосъкът се усмихна, взе шейкъра и отново напълни чашите ни.

— Преди ние започне — каза, — аз връча на рефер ключ от кола. — Той извади от джоба си ключ за кола и ми го подаде. — Документи — продължи, — документи за собственост и застраховка в жабка на кола.

Прислужницата отново се появи. В едната си ръка държеше малък сатър — с такива месарите разсичат кокалите, — а в другата чук и торбичка с пирони.

— Браво! Ти донесла всичко. Благодаря. Сега можеш вървиш. — Той я изчака да затвори вратата, после постави инструментите върху едното легло и каза:

— А сега ние се приготви, да? — И се обърна към момчето: — Помогни, моля, с тази маса. Ние малко премести.

Беше най-обикновена хотелска писалищна маса, съвсем проста, четириъгълна, около метър на метър, с попивателна, мастилница, писалки и листа.

Те я преместиха към средата на стаята, далече от стената, и махнаха принадлежностите за писане.

— А сега — каза той — стол. — Взе един стол и го постави до масата. Беше много пъргав и оживен като организатор на игри по детските забави. — А сега — пирони. Аз трябва да забие пирони. — Донесе ги и започна да ги забива в масата.

Всички останали стояхме наоколо — момчето, момичето и аз, — държахме по чаша мартини в ръце и наблюдавахме дейността на дребосъка. Видяхме как заби два пирона в масата на около осем сантиметра един от друг. Не ги вкарваше до края; оставяше по една малка част да стърчи отвън. После провери с пръсти дали са здраво забити.

Човек би си помислил, че копелето и друг път го е правило. Не се колебаеше нито за миг. Маса, пирони, чук, кухненски сатър. Знаеше точно какво му трябва и как да го използва.

— А сега нужен само малко конец. — Той намери някакъв конец. — Добре. Най-после ние готови. Ти седне, моля, тук, до маса — обърна се той към момчето.

То остави чашата си и седна.

— Сега постави лява ръка между тези два пирона. Пирони тук само за да може аз завърже ръка. Добре, чудесно. Сега аз здраво завърже твоя ръка за маса. Така.

Той омота конеца около китката, после няколко пъти около широката част на дланта му и накрая здраво го завърза за пироните. Така добре изпипа всичко, че когато привърши, и дума не можеше да става момчето да издърпа ръката си. Но можеше да движи пръстите си.

— Сега, моля, стисни ръка в юмрук. Трябва оставиш малък пръст да стърчи. Чу-десно! Чу-десно! Сега ние готови. С дясна ръка ти работиш със запалка. Но само момент, моля.

Той отскочи до леглото и взе сатъра. Върна се и застана с него в ръка до масата.

— Всички готови? Господин рефер, вие трябва каже кога започваме.

Момичето в бледосиния бански стоеше точно зад стола на момчето. То просто гледаше, без да промълви нито дума. Момчето седеше неподвижно, държеше запалката в ръка и гледаше сатъра. Дребосъкът гледаше мен.

— Готов ли сте? — попитах момчето.

— Готов съм.

— А вие? — обърнах се към дребосъка.

— Напълно готов — отвърна той, вдигна сатъра във въздуха и го задържа на около половин метър от пръста на момчето, готов да замахне. Курсантът го проследи с поглед, но не трепна, устните му изобщо не помръднаха. Само повдигна вежди и се намръщи.

— Добре — казах. — Започвайте.

Момчето се обърна към мен.

— Моля ви, бихте ли съобщавали високо броя на запалванията.

— Добре.

С палеца си той отвори капачката на запалката и пак с палеца рязко завъртя колелцето. Камъчето проблесна, фитилът пламна и загоря с жълто пламъче.

— Едно! — извиках.

Момчето не духна пламъка; затвори капачката и почака около пет секунди, преди отново да я отвори.

Завъртя колелцето много силно и фитилът отново загоря с пламъче.

— Две!

Никой от останалите не проронваше нито дума. Момчето не сваляше поглед от запалката. Дребосъкът държеше сатъра във въздуха и също наблюдаваше запалката.

— Три!

— Четири!

— Пет!

— Шест!

— Седем!

Очевидно това беше от онези запалки, които работеха без засечка. Пламъчето даваше голяма искра и фитилът беше с подходяща дължина. Гледах как палецът затвори капачката върху пламъка. Последва пауза. После палецът отново повдигна капачката. Цялата работа се извършваше само от палеца. Той вършеше всичко. Поех дъх, готов да кажа „осем“. — Палецът превъртя колелцето. Камъчето проблесна. Пламъчето се появи.

— Осем! — казах и докато го изричах, вратата се отвори. Всички се обърнахме и видяхме, че на прага беше застанала жена — дребна, чернокоса, вече доста възрастна; тя остана така около две секунди, а после се втурна напред, като викаше: „Карлос! Карлос!“ Сграбчи човечето за китката, отне му сатъра, хвърли го на леглото, хвана го за реверите на белия му костюм и започна да го разтърсва много енергично, като през цялото време му говореше бързо, високо и яростно на някакъв език, който ми заприлича на испански. Тресеше го толкова бързо, че вече почти не го виждахме. Превърна се в бледо мъгляво бързо движещо се очертание като спиците на въртящо се колело.

После тя забави темпото и човечето се появи отново. Жената го помъкна през стаята и го събори по гръб на едно от леглата. Той седна на ръба, като примигваше и проверяваше дали главата му все още може да се върти на врата му.

— Съжалявам — каза жената. — Ужасно съжалявам, че това трябваше да се случи. — Говореше почти безупречен английски. — Много лошо — продължи. — Може би за всичко съм виновна аз. За десет минути го оставих сам, колкото да ми измият косата, връщам се и пак го заварвам да се занимава с това. — По вида й личеше, че бе силно разстроена и много съжалява.

Момчето развързваше ръката си от масата. Двамата с момичето стояхме и мълчахме.

— Той е истинска напаст — продължи жената. — Там, където живеем, е отрязал четирийсет и седем пръста на най-различни хора и е загубил единайсет коли. Накрая ни заплашиха, че ще го приберат в психиатрия. Затова и го доведох тук.

— Само се хванахме на малък бас — промърмори дребосъчето от леглото.

— Предполагам, че е заложил кола — каза жената.

— Да — отвърна момчето. — Кадилак.

— Той няма кола. Тя е моя. И това е най-лошото. Обзалага се, когато няма нищо, което да заложи. Срамувам се и много съжалявам.

Изглеждаше ужасно мила жена.

— Ами… — казах — тогава ето ви ключа от колата.

Поставих го на масата.

— Само се хванахме на бас — повтори дребосъкът.

— Не му остана нищо, което да залага — каза жената. — Няма нищо на света. Нищичко. Между другото аз самата спечелих всичко от него — доста отдавна. За това ми беше необходимо време, много време. И усилия, но накрая спечелих всичко.

Тя погледна момчето и се усмихна. Усмихна се бавно и тъжно, а после пристъпи напред и протегна ръка да вземе ключа от масата.

И сега я виждам тази нейна ръка; имаше само два пръста — палец и показалец.


АВТОР: Роалд Дал
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
AURA

avatar

Брой мнения : 35
Join date : 22.05.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   Чет Юни 17, 2010 4:05 pm

Една стара легенда разказва:

В началото на света, когато Господ решил да създаде жената той открил, че е изчерпал всички солидни материали за Мъжа и че не разполага повече с нищо...
И след дълбоко размишление: взел закръглеността на Луната, пленителните извивки на вълните, нежната нагласа на фунийката, трепетливото движение на листата, стройността и гъвкавостта на палмата, деликатния колорит на цветята, влюбения поглед на елена, радостта на слънчевия лъч и боязливостта на гургулицата, суетата на пауна, нежността на лебедовото перо както и твърдостта на диаманта, нежността на гълъба, жестокостта на тигъра, горещината на огъня и студенината на снега.
И създал Жената.
След една седмица дошъл мъжът и казал:
- Господи, създанието, което ми даде, ме прави нещастен! То изисква цялото ми внимание, никога не ме оставя сам. Бъбри усилно, плаче без причина, забавлява се като ме кара да страдам. И идвам да ти я върна, защото не искам повече да живея с нея...
-Добре, отговорил Господ и взел жената.
След една седмица, мъжът се върнал и му казал:
- Господи, чуствам се много самотен, откакто ти върнах създанието, което бе сътворил за мен! - Тя пееше, и играеше до мен, тя ме гледаше с нежност и нейният поглед беше ласка, тя се смееше и смехът й беше музика, тя беше хубава за гледане и нежна за пипане. -Върни ми я, Господи, защото не мога да живея без нея!...

На всички мъже, за да не се съмняват никога в жените, които ги заобикалят!
Ех, тези мъже !


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
tutankamon

avatar

Брой мнения : 7
Join date : 26.06.2010
Age : 42

ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   Нед Юли 04, 2010 4:16 pm

Ники написа:
СОЛЕНО КАФЕ



Запозна се с нея на едно празненство по случай рождения ден на свой приятел. Беше изключително хубава. Почти всички присъстващи момчета се въртяха около нея. В края на празненството, когато всички започнаха да се разотиват, той се престраши да й предложи да изпият заедно по едно кафе. Момичето беше озадачено от поканата, но въпреки това прие. Отидоха до близкото кафене и седнаха на една от свободните маси. Той беше толкова развълнуван, така лудо биеше сърцето му, че не успяваше дума да отрони. Това му състояние изнерви момичето.
“Аз ще тръгвам вече…” – се канеше да каже тъкмо тя, когато той вдигна ръка и повика сервитьора.
- Бихте ли ми донесли малко сол? – плахо попита момчето - Да добавя на кафето си…
Всички присъстващи в заведението отправиха учудени и недоумяващи погледи към него. Сол в кафето?!
Беше се изчервил целия от срам, но когато сервитьорът донесе солта, той отсипа от нея в кафето си, разбърка леко и отпи.
- Странни вкусови предпочитания имаш – отбеляза момичето, все още не вярваща на онова, което вижда.

Тогава той започна да разказва:
- Като бях малък, живеехме близо до морето. Прекарвах дните си в игра на морския бряг или сред вълните. И постоянно усещах вкуса на солената морска вода в устата си. Израстнах с този вкус и така свикнах с него, че с времето го заобичах. Затова слагам сол в кафето си. И когато отново усетя в устата си този тръпчив, леко нагарчащ вкус, си припомням отново щастливото детство, безгрижните игри край морето, семейството ми… Родителите ми все още живеят в онази малка къща до морския бряг. И така ми липсват понякога…

Докато разказваше това, очите му се насълзиха. И тя се разчувства докато слушаше историята на живота му. Замисли се, че човек, който така открито изливаше чувствата си, който така ревниво пазеше спомените на своето детство, вероятно ще цени в бъдеще и семейството, и дома, които ще създаде, ще ги пази и ще се грижи със същата обич за тях… Стана и някак мило и топло от тази мисъл. Започна и тя да разказва за себе си. И нейният дом беше далече, тя също разказа за семейството и родителите си. Разговорът продължи и стана интересен и за двамата, дотолкова, че времето с което разполагаха, се оказа недостатъчно да си кажат всичко. Затова се уговориха да се срещнат отново на следващия ден. И на по-следващия, и на още по-следващия…

Ожениха се. И до края живяха много щастливо…
Когато тя му правеше кафе, винаги слагаше в чашата му по лъжичка сол, така беше през целия им съвместен живот. Защото знаеше, че той така го обича…

След 40 години семеен живот, той почина.
Когато, след погребението му, тя разчистваше вкъщи, намери плик, на който пишеше “Отвори го след смъртта ми”, а вътре имаше писмо за нея:

”Скъпа моя,
Моля те прости ми! Прости ми затова, че изградих целия ни съвместен живот върху една лъжа! Един единствен път те излъгах аз. И това беше лъжата за соленото кафе! Спомняш ли си деня на първата ни среща? Аз бях така напрегнат и толкова развълнуван от това да съм с теб, че когато извиках сервитьора, вместо да поискам захар, казах “сол”. И когато всички погледи се впериха в мен, включително и твоя, така се засрамих, че не събрах кураж да се поправя и продължих тази лъжа. Изобщо не допусках тогава, че тази лъжа ще се окаже основата на нашия съвместен живот. Много пъти оттогава исках и се опитвах да ти разкажа истината, ала някакъв необясним страх ме спираше да го направя. Но вече усещам края си и зная, че смъртта е близо, затова няма от какво да се страхувам… Ето я истината: Аз не обичам солено кафе! То има много странен, дори бих казал неприятен вкус. Но от деня на нашето запознанство, аз пия такова кафе, без да изпитвам съжаление или разкаяние за това. Да бъда с теб беше най-голямото щастие в живота ми и аз дължа това щастие именно на соленото кафе. И ако можех отново да се преродя, аз пак бих искал да преживея всичко отначало, да те срещна теб и да прекарам живота си с теб. Дори ако трябва затова отново цял живот да пия солено кафе…”

Плач разтърси тялото й, а сълзите стичащи се от очите й, намокриха писмото. Не можеше да определи какво точно чувства в момента…

Веднъж я попитаха:
“Какъв вкус има соленото кафе?”
Очите й се насълзиха и тя тихо прошепна:
“Сладък, много сладък”…




tutankamon написа:
bounce Страхотно е! Wink
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
tutankamon

avatar

Брой мнения : 7
Join date : 26.06.2010
Age : 42

ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   Нед Юли 04, 2010 4:20 pm

AURA написа:
Една стара легенда разказва:

В началото на света, когато Господ решил да създаде жената той открил, че е изчерпал всички солидни материали за Мъжа и че не разполага повече с нищо...
И след дълбоко размишление: взел закръглеността на Луната, пленителните извивки на вълните, нежната нагласа на фунийката, трепетливото движение на листата, стройността и гъвкавостта на палмата, деликатния колорит на цветята, влюбения поглед на елена, радостта на слънчевия лъч и боязливостта на гургулицата, суетата на пауна, нежността на лебедовото перо както и твърдостта на диаманта, нежността на гълъба, жестокостта на тигъра, горещината на огъня и студенината на снега.
И създал Жената.
След една седмица дошъл мъжът и казал:
- Господи, създанието, което ми даде, ме прави нещастен! То изисква цялото ми внимание, никога не ме оставя сам. Бъбри усилно, плаче без причина, забавлява се като ме кара да страдам. И идвам да ти я върна, защото не искам повече да живея с нея...
-Добре, отговорил Господ и взел жената.
След една седмица, мъжът се върнал и му казал:
- Господи, чуствам се много самотен, откакто ти върнах създанието, което бе сътворил за мен! - Тя пееше, и играеше до мен, тя ме гледаше с нежност и нейният поглед беше ласка, тя се смееше и смехът й беше музика, тя беше хубава за гледане и нежна за пипане. -Върни ми я, Господи, защото не мога да живея без нея!...

На всички мъже, за да не се съмняват никога в жените, които ги заобикалят!
Ех, тези мъже !




tutankamon написа:
Мда,така си е.... No не знаят какво искат понякога...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Разкази с неочакван край   

Върнете се в началото Go down
 
Разкази с неочакван край
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
МАНЯК :: Свободно време :: Литература-
Идете на: